От доста време си мисля да споделя размислите ми за … шума :). Много тривиално, нали? Има хора, които виреят идеално на всякакъв шум и не им прави впечатление, има и такива, които изпитват огромна нетърпимост и към най-малкия.

Наблюдавам се, че с времето ставам все по-чувствителна за повечето шумове, които се „произвеждат“ несъзнателно и неосъзнато около нас. И не говоря за досада към шум от превозно средство или от този на стенен часовник, или от вятъра в хлопаща ламарина, или от гръмотевиците и бурята, от препускането на бурна река, или от бушуването на морските вълни, от птици или всякакви други животни, нито от детски смях или глъчка на млади, или влюбени в живота хора от всички възрасти. Имам предвид външния шум, който създаваме ние, хората, защото … тук можем да добавим десетки причини, като само някои от тях са:

• искаме несъзнателно да привличаме внимание (пак по много причини),
• страхуваме се да не останем сами,
• страхуваме се, че ще останем неразбрани,
• страхуваме се да не бъдем отхвърлени,
• неспособни сме да чуваме другите срещу нас, тъй като вярваме, че това, което казваме, е единственото вярно,
• опияняваме се от собствения си глас, или …
• се страхуваме от тишината …

Задавах си нееднократно въпроса: Съдя ли хората, които са прекалено шумни? Тук няма да коментирам липсата на възпитание, нетактичността, неосъзнатостта, че наоколо има и други хора и че те може би имат нужда от лично и незамърсено от звуци пространство. И осъзнах, че ако виждам, че човек се себеизразява свободно в този момент, просто решавайки да пее или да изкрещи колко е щастлив, влюбен, очарован от дадена гледка, свободен, или например е обхванат от силен ентусиазъм да сподели или разкаже нещо на своите приятели, горейки в историята, която разказва – не само, че нямам нетърпимост и грам осъждане, ами се настройвам и включвам с вълнение и радост към честотата на този себезаразителен и себеизявителен ентусиазъм.

Какво се случва, ако все пак си позволим да останем в тишина или ако допуснем в разговора ни с други хора да се случи пауза…? Преди всичко… има опасност да чуем собствения си вътрешен глас, собствените си мисли, страхове, несигурности и неуверености, собствената си истина, затова искаме да избягаме от начина, по който се чувстваме. Ние не умеем и не желаем да чуваме какво се случва вътре в нас … затова бърборим неспирно, често с повишен тон, често в ситуации, които са неуместни или не изискват толкова много думи или силен глас. Сякаш искаме да заглушим вътрешния си свят…

Когато става дума за човешката склонност да не спираме да говорим, се сещам за един пасаж за сянката на 43-тия ген ключ в книгата „Ген ключове: Да отключим по-висшата цел, която се крие в ДНК” на Ричард Ръд – „Това са хора, които не говорят, за да комуникират нещо – тях въобще не ги интересува какво някой има да каже. Те несъзнателно се опитват да се заглушат сами, за да не чуят какво чувстват наистина, а то е нещастие. В допълнение, това са хора, които имат една дълбока нужда да бъдат приети и разбрани от другите и тъй като не слушат и себе си, те често се изразяват или не на място, или в неподходящия момент. Затова вместо да бъдат приети, такъв тип хора често се чувстват недоразбрани и напълно отхвърлени.“

И така постепенно ставаме глухи за истински значимите неща за нас, за звуковете на природата, за собственото ни състояние. Залъгваме се и дори си вярваме, че сме добре, че всичко с нас и в живота ни е наред – дума след дума, бърборене след бърборене, шум след шум, силна песен след силна песен, пусната от касетофона в колата, докато си на палатка в чудна тиха гора … а всъщност се страхуваме от самотата – от това да бъдем сами със себе си, сами с природата или да останем в мълчалив обмен с други човешки същества. Затова добавяме още шум и още шум, и още, и още …

Не по-малко силен и плашещ е и вътрешният шум, този в главите ни и по-точно – нашата склонност да се тревожим.

„Тревожността се създава от ума, който непрекъснато се върти в кръг, докато се опитва да намери начин да избяга от тревогата. Той ни подтиква към всякакви дейности, които се надяваме да сложат край на тревогата.“ (43-ти ген ключ, „Ген ключове: Да отключим по-висшата цел, която се крие в ДНК” от Ричард Ръд)

Когато попадна в ситуация на неспирно и силно говорещи хора, или на прекалено разтревожени ей така за живота по-принцип-и-като-цяло … си припомням всичко, което написах по-горе, виждам страховете на тези хора, тяхната несигурност буквално ми продънва ушите и … в повечето случаи изпитвам разбиране и съчувствие. Понякога, признавам си – все още не успявам … като например миналата седмица, когато една (поредната) майка крещеше на плажа с пълно гърло към детето си, което вече играеше на брега с вълните, нетърпеливо да бъде в морето: „Силванааааааа, ела тууууууук да те намажааааааааа, ще изгориииииииш! Няма да викааааааааааааааааааам!“ (и така няколко пъти…). Или малко по-късно, когато същата жена реши да си говори с нейна позната, която беше под съседен чадър, като и двете буквално си викаха една на друга, провеждайки нормален, според тях, разговор. На фона на чудната морска песен, съставена от вълни и чайки, която беше много успешно заглушена в продължение на един много дълъг, безкраен момент… Тогава ми се прищя да й кажа: да, моля ви, изпълнете заплахата си да не викате, моля ви… (вместо това, преместихме се на друго място, на скалите…)

Случайно или не, този стар бункер от снимката най-горе с този надпис “Млък” беше на същия плаж от историята. Много символично и … императивно, но разбирам човека, който го е направил. :)))))

Та така. Външният шум и вътрешният шум – нашата тревожност и неспокойните ни мисли, са различните проявления на едни и същи страхове. Те лесно могат да ни изкарат от равновесие и да засилят в нас усещането, че не сме разбрани, да усилят гнева ни и усещането ни за отчужденост. За да можем да прозрем през своята собствена истина по-лесно и по-ясно, имаме нужда най-вече от спокойна вътрешна среда. Мечтая си и знам, че ще дойде време, когато все повече хора ще проявяват смелостта да бъдат по-без-шумни и по-не-тревожни, по-чуващи и по-осъзнати за собствените си вътрешни гласове, за собствените си чувства и състояния, допускайки звуците на природата и на тишината все по-дълбоко в себе си и оставайки с тях.

А вие – как “шумите” и какво избирате? 🙂