Що за въпрос!? Много ясно, щом е сол значи вкусът е солен!

“Солта на земята” е метафора за нас, хората. Още от Библията – „Вие сте солта на земята“ … Какъв е нашият вкус? Да, солен, но не само, не само …

Наистина, повод за размислите ми е филмът „Солта на земята“ на Вим Вендерс и Джулиано Рибейро Салгадо (четете спокойно, за който не го е гледал – не подсказвам). Има много ревюта и статии за него, общото между тях е, че всички те са написани с различна степен на силна емоционалност. Защото този филм въз-дей-ства!

Ще кажете – какво пък, има толкова въздействащи филми! Има, вярно е. Тук има и много повече от това. Не само защото е филм за фотограф и фотография! 🙂 Има разтърсване, събуждане, послания, които разкъсват и същевременно затварят, но и отварят сърцето. Които посяват градивния бунт в нас, желанието за промяна и принос към цялото!

“A photographer is literally somebody drawing with light. A man writing and rewriting the world with light and shadows.” -Sabastião Salgado.

Това е много повече от филм за живота и пътя на един от най-известните фотографи в света – бразилецът Себастиао Салгадо. Толкова много и различни емоции … Основна бе възхитата, адмирацията – пред таланта на Себастиао, способността му да улавя моментите, силният му дух, неотклонното следване на мечтите,  любовта му към фотографията и пътешествията, възхита от безкрайната подкрепа и тоталната отдаденост на любимата му жена, от смирението пред изненадите на живота и енергията да продължаваш да подкрепяш и обичаш с всичко в теб, и да правиш това, към което те зове сърцето… Но не само възхита, избухнаха и преливаха преклонение, мъка, ужас, невъзможност, състрадание, гняв, объркване, много тъга, бунт, съпротиви, страхове, паника, още гняв… и много любов – към Хората, към Човеците. Звучи много апокалиптично, и е. Същевременно – един от най-човешките филми. За това как чрез това да бъдеш себе си и чрез любимата си фотография можеш да информираш, покажеш, разтърсиш, събудиш, скандализираш, приземиш, издигнеш, насочиш, организираш и да ПРОМЕНЯШ света. И хората в него.

Какво може да накара влюбен в заниманието си и в живота фотограф да остави фотоапарата и да не иска повече да снима? Какво може да го излекува? Какво сме без хората до нас, без тези, които ни подкрепят и обичат? А какво сме с хората до нас … и с всички останали хора по земята? Можем ли да живеем заедно? Как да? Защо не? Какво сме с природата, ами без нея?

“Солта на земята” е метафора за нас, хората. Ние, които създаваме и разрушаваме, които градим и унищожаваме. Които мразим и обичаме. Какъв е нашият вкус? Той включва цялото разнообразие на нашите емоции, мечти, надежди, стремежи, желания, постъпки. На сбъдването и несбъдването. На прекъсването на пътя и невъзможността да продължим, по най-различни причини. На лъчите надежда, които се прокрадват … и угасват. Когато сме щастливи, спокойни, усмихваме се и обичаме, нашият вкус е приятно-сладък… Когато страдаме и сме преследвани, измъчвани, убивани, когато се ненавиждаме, не се разбираме и се мачкаме взаимно, когато загиваме от глад в свят със свръх-изобилие на ресурси… сме солени, но не само, не само … толкова пре-солени, от сълзите ни и цялата тази несправедливост около нас, че чак горчим.

Това е филм, който въздейства за много-много-много дълго. Завинаги. На всички нива. Чийто вкус се помни. И много трудно се преглъща… Дано го гледат максимално много хора, за да разберат най-после, може би, какво е да си човек и какво е да не си… Не че не знаем! Знаем, но … Мисля, че все още има масово неразбиране по тези въпроси… Трудни въпроси, (не чак толкова) трудни отговори. ❤

И финал, който връща надеждата. Възможно е, можем! Да живеем заедно – ние хората, и ние с природата. И да я овкусяваме нежно, търпеливо, с мекота – с нашата сол и с много любов! ❤

 

Ето линк към филма (с номинация за „Оскар“ за най-добър документален филм за 2015 г.), в IMDb:

http://www.imdb.com/title/tt3674140/

 

и към трейлъра: