Тази история е съставена от няколко по-мънички. Всяка една за себе си – съвсем обикновена и (може би) не-значителна за останалите хора. Но значителна за мен. А обединени, тези мънички истории правят една по-голяма, която ме развълнува и искам да споделя с вас, защото – сигурна съм – някой ще се разпознае, ще види метафората, ще усети емоцията, и … може да се сети за тази история точно в момент, когато му е необходимо…!

Всяка от по-мъничките истории включва елементите планина, зима, сняг, ски, писти, предизвикателства и … подкрепа, приятелство, насърчение. Включва също много страхове. Мускулна треска. Адреналин. Предпазливост. Преодоляване на себе си. Мокрота. Синини по краката. Болка. Отчаяние. Падане и ставане. Вяра в себе си. Последователност. Търпение. Воля. Напредък. Удовлетворение. Осъзнаване. Доверие!

Не се бях качвала на ски от 15 години. И преди не бях кой знае колко добра, но сега, когато отново усетих ските под мен след толкова време, ме втресе – много страх и несигурност, притеснения и необяснима трудност да се успокоя… Винаги съм спортувала и тялото ми е във форма, но когато умът и неговата уплаха се намесят – и тялото става по-трудно управляемо…

Първите по-мънички истории завършваха добре, положително – ставах все по-уверена, по-спокойна и владееща посоката, скоростта, ските и тялото си. Без бързане, последователно и надграждащо. Докато един ден, едни обстоятелства не ме поставиха в ситуация, която никога няма да забравя. Духаше много силно и спряха лифта до междинна станция, наложи се слизане по средата на трасето. Там, обаче, е за по-уверени и доста по-умели скиори от мен. За да стигна до по-комфортния за мен участък, се налагаше да премина през два доста стръмни и ужасяващи ме наклона… Пълна парализа, всичко, което бях научила и прилагах до този момент, изчезна, изпари се и стоях безпомощна на ръба, без да мога да помръдна… Не мога да се върна назад, не мога да продължа и напред… В главата ми звучеше само „не мога, не мога …“.

Колко начини за спускане по Голям Наклон (стръмна писта) познавате? Аз в онзи момент се сетих за няколко – по д*пе, с кълбета, пеша, със ски … и приложих първите три начина в различни участъци на пистата… 🙂 Но това, заради което разказвам по-малките и по-голямата история, е свързано с Хората, които бяха с мен и до мен в моментите на най-големите предизвикателства. В такива ситуации моята и без това силна чувствителност става още по-изострена и улавя всеки един дребен нюанс или промяна в емоцията на околните. В онзи момент Човекът с мен беше изключително търпелив, спокоен, насърчаваше ме, показваше ми как да продължа и какво е необходимо да направя, чувах неговото „ти можеш, ти го правиш това, ще се справиш“ … но – напразно.. Тогава страхът беше по-силен от мен. Сетивата ми бяха нащрек: как ще ме погледне той – със съжаление, с презрение или подигравка…? Вглеждах се, усещах … не, нищо от тези неща! Ще прояви ли нетърпение и раздразнение към мен, каквото често улавям от различни хора по различни поводи? Не, нито грам! Дали все пак …? Не, няма! Какво ще направи, ще ми повиши ли тон, ще ми каже ли да не се лигавя и ще ме остави ли да се оправям сама някак си? Не, не! Гласът му си беше мек, спокоен, пълен с  разбиране, толерантност и нежност… Присъстваше там за мен! Взе ските, които аз свалих, и носейки ги в ръце, се спусна до долу, където ме изчака кротко да сляза по моите си начини и с цялото търпение на света ми помогна отново да ги сложа и да продължа… Нямаше никакво напрежение, пресиране или нервност, нито осъждане, подигравателност, забележки, гняв или подмятания, че му губя времето… Нямаше! Истинско чудо, Дар! ❤ Не можех да повярвам, че получавам такова чисто и истинско отношение и такава благодарност ме изпълни, че преливаше и преливаше… Наред с благодарността, усетих такова смирение, отпускане, предаване на каквото Е … Благодарна съм за всяка една минута, прекарана на ръба и на самите Големи Наклони, този ден научих много. От стръмнината, от неподправеното и автентично присъствие, от приемането и разбирането, от доверието! Сега, докато пиша, отново усещам огромната лечебна сила на тоталното приемане, на тоталното търпение, тоталното не-осъждане, тоталното разбиране и тоталната подкрепа, което е и една (ако не и основната) причина аз да продължа… и да установя, че МОГА. Ако бях усетила дори една едничка изява на някое от моите гореописани опасения, не знам дали щях да се кача пак някога на ски след тази случка…

В този ден продължих да карам на една по-лека писта, където неочаквано намерих подкрепа от още две места – от прекрасната Роси, която видях, че имаше подобно на моето преживяване на Големия Наклон, но се спусна пеша от другата му страна и после ме настигна вече със ските на пътеката в гората, заговори ме и открихме толкова общи усещания и състояния… И която засичах заедно с усмивката й още няколко пъти на различни места… И от една малка сладурана Елица, на 6 г., която видя и усети, че съм малко неуверена на влека, и започна да ме изчаква, заставаше пред мен и ми показваше – без никакви думи, фино и деликатно, дори леко небрежно, за да не ми се натрапи или да не ме обиди – как точно се качва и слиза от влека, как се правят дъгички по пистата… 🙂 Виждах милия й поглед и как следи с очи моя напредък… Неочакван урок по деликатна и нежна подкрепа, голяма чувствителност и отвореност към състоянието на другия (аз), спазване на личните граници и присъствие, което усещах много осезателно… Единствените думи между нас бяха да я попитам как се казва, на колко е години и да й кажа, че е много красива, на което тя само кимна…

При следващите ми ходения в планината имах още няколко случки на съдействие от страна на напълно непознати хора. Всеки път, когато падах, до мен се озоваваше някой и чувах как ме питат дали съм добре, дали съм се наранила, дали не ме боли, имам ли нужда от нещо… На няколко пъти непознати силни ръце просто ме вдигаха и непознати очи ми се усмихваха насърчително.. От Георги, когото срещнах на лифта, и който кара ски от над 40 години, познава всяко кътче и всяка бабуна по трасето… и който ми обясни и показа от къде точно да мина, за да е безпроблемно спускането ми чак до долу.. И наистина беше такова! Или от Търпеливия Непознат, който ме видя при последното ми спускане съвсем сама на една от по-трудните писти, усети моята все още известна неувереност и просто спря, изчака ме, наблюдаваше ме спокойно дали няма да се нуждая от съдействие, и като видя, че напредвам, макар и по-бавно, просто ме поздрави без думи и продължи с висока скорост надолу… Това присъствие, тази чувствителност, тази ненатрапчива безмълвна подкрепа – когато се случи да съм уплашена, да съм долу, да съм сама спредизвикателството – върнаха вярата ми, че Вселената наистина ни предоставя във всеки момент всеки необходим ни ресурс, за да знаем, че можем, за да знаем, че ще успеем. И в крайна сметка – да успяваме. ❤

В края на ски сезона вече ми бе възможно да се спусна по тези Големи Наклони… сама! С моето темпо, но и с укрепнала увереност, че мога. Благодарение на всички по-кратки и по-дълги срещи, които ми се случиха, благодарение и на толкова ценната подкрепа във всеки един нужен момент… Благодарна съм на всички хора, които споменах, благодарна съм и на себе си, че си позволих тези преживявания!

Тези по-мънички истории, както и голямата, са наистина обикновени и в тях ските са само метафора – за това дали владеем ситуациите в живота си или просто се пускаме по нанадолнището, независимо как… и каквото стане… За това готови ли сме за Големите Наклони в Живота си, или просто Той ни поставя в ситуации, в които – харесва ли ни или не, независимо от нивото ни на готовност, е необходимо да ги преминем… Те са метафора за това, че колкото и пътуването да е индивидуално изживяване, винаги в различните участъци от Пътя се появяват точните за нас хора, които да ни насърчат, подкрепят, да ни дадат приятелството си или пък да ни предизвикат… и след това да си заминат в своята посока, със своята си скорост… Те са метафора за Срещите по Пътя, които могат да траят няколко минути, няколко дни или седмици, а могат и да продължат по-дълго… Те са метафора за това, че всичко се случва с неговото си темпо, в неговото си време, и трае точно толкова, колкото му е писано да трае… След това – и отново метафора – снегът се стопява и идва момент за друг тип преживявания…

От тези по-мънички истории, както и от голямата, научих и си припомних, че:

• При всяко ново, непознато (и плашещо ни) начинание има хора, които вече знаят как се прави и които могат да ни покажат, поведат и насочат, АКО се доверим и се оставим да бъдем водени. И ако се оставим да следваме. Независимо учителите и водачите под каква форма (като възраст, пол или външност) се появяват.

• В моменти на трудности е много важно кой е до нас и какво е неговото/нейното отношение – дали ни съди за слабостите, дали ни отхвърля или ни се дразни, или ни приема такива, каквито сме…

• Когато сме уязвими, най-големият подарък за нас е разбирането и пълното ни приемане от околните. Тяхното доверие в нас е рядък Дар, благодарение на който можем да се доверим и на себе си, и да успяваме още повече!

• С постоянство, търпение и вяра в съществото ни всичко е постижимо, особено, когато забелязваме и следваме знаците по пътя, указващи вярната за нас посока, въпреки страховете.

• Понякога е невъзможно да се върнеш назад, единственият път е само напред. 🙂 Може да останеш известно време на ръба и да отказваш да продължиш, но в крайна сметка какви стъпки, в каква посока и с каква скорост ще направиш – зависи само и единствено от теб и от никого другиго. Никой не може да извърви твоя собствен Път.

• Няма значение как ще продължиш и какви методи за придвижване ще приложиш, стига да достигнеш до точката, която желаеш да достигнеш. Всеки метод е добър, ако те довежда до крайната ти цел. 🙂

• Когато нещо ни идва в повече – имаме избор! Можем да поспрем, да си починем, да се наслаждаваме на гледката, да я снимаме… 🙂 И точно в този момент можем да получим ново насърчение или нова подкрепа от съвсем неочаквани посоки или хора.

• Подкрепа се получава също, когато си я поискаш. 🙂 Аз на няколко пъти помолих различни непознати хора за съдействие и го получих. Да, много хора са интуитивни и чувствителни към другите, но болшинството биха откликнали само след като се обърнеш към тях за това. И това е ОК. Всякакви игри на ума, че ще изглеждаш слаб, неспособен или смешен – нямат място на Пътя ни. Или имат, зависи какво избираме – драмата и егото, или смирението и отпускането. 🙂 Важното е да ги забелязваме, когато се появят и да знаем как да постъпим. И да се научим при необходимост да си искаме подкрепа.

• Срещите с предизвикателствата често оставят след себе си болка, синини или рани – и в прекия, и в преносния смисъл… Да, това е част от цената, която плащаме, за да научим уроците си и да се научим да преодоляваме на първо място себе си… Ако искаме да можем и да успяваме, хубаво е да сме готови и за някаква доза болка – разбира се, не е задължително да я има, но ако сме подготвени, че тя е възможна, може и да ни се размине… ;)))) Или най-малкото, да не сме изненадани, ако я изпитаме. 😉

• Животът не се интересува дали сме готови за нещо, той просто се случва и ни поставя в ситуации, които да ни тестват – тест за търпението, за волята, за креативността ни. Въпреки съпротивите и страховете – или именно благодарение на тях – точно от тези ситуации учим и си взимаме най-много!

• С точните Хора до нас и най-големите предизвикателства са преодолими. Не че някога няма да се справим и сами, но когато ни се изпраща някой – най-вероятно ИМА ЗАЩО! 🙂

Посвещавам тези по-малки истории и голямата история на А. и на Н., без тях те нямаше да се случат. Без тяхното насърчение, подкрепа, присъствие, разбиране, спокойствие и приятелство – нямаше да ги изживея и да повярвам, че мога. Благодаря ви от сърце, обичам ви! ❤