Тази вечер, излизайки от магазина, по навик започнах да оглеждам небето, защото тъкмо беше залезно време. А то, заедно с изгревното време, ми е най-любимата част от денонощието. 😉 Погледнах в посока на залеза – да, прекрасни наситени оранжево-лилави цветове, но гледката се скрива от блоковете наоколо. Погледнах в другата посока – срещу залеза …. и видях невероятни облаци – и като форма, и като цвят! Просто оставих торбите с покупки на земята, извадих телефона и започнах да снимам. Около мен минаваха хора, заобикаляха ме и усещах как се чудеха защо така стоя по средата на улицата и какво правя… Няколко дори ми се издразниха съвсем открито… 🙂 Имаше достатъчно място да се мине около мен, но как така си позволявам да стоя тук по средата, и с едни торби?! Точно тези, раздразнените, започнаха да се обръщат, коментирайки ме осъдително и проследиха посоката, в която снимах… и в този момент чух едно от най-искрените възклицания в живота си: “Ехааааа, колко е красиво!!” … И отново усетих мощна емоция, извираща от тяхната посока, но този път – на благодарност, наслада, удоволствие! Каква бърза, мигновена промяна в настроението! Как една красива, естествена природна гледка, е способна да “влезе” в човека и да извади от него мекота, спокойствие, възторг… и приемане…! Усмихнах им се, без да кажа нищо, и те ми се усмихнаха в отговор, но погледите, които си разменихме, си казаха толкова много за тези няколко секунди! Аз бях “виновна”, че “се пречкам”, но бях “виновна” и за тази емоционална промяна, за тази пауза в тяхното бързане, за тези възклицания, за тази поета глътка вълшебство…

Дойдоха и още хора, виждаха мен и другите, че сме спрели и се взираме нагоре, спираха и те, и започваха също да се радват на гледката в небето… И се оказа, че просто правейки, каквото обичам да правя, давам пример на абсолютно непознати за мен хора да започнат да се вглеждат около себе си, да се отпускат, да започнат да виждат и да се радват на нещо “толкова тривиално” като едни (не)обикновени залезни облаци… ❤ Заедно с някакви непознати, на една обикновена улица, в един софийски квартал …

Сигурна съм, че тази случка ще се запомни от част от хората, които се събрахме и гледахме нагоре, от други – може би не. Ще се запомни от тези, възклицаващите – а съм сигурна именно заради автентичното възклицание, извиращо отвътре, от онази любяща част от нас, която е отвъд осъждането, отвъд раздразнението и неприемането на различните от теб. Сигурна съм и заради погледите, заради ценния обмен и ценния споделен миг, заради разменените усмивки.

Хубаво ми е да съм “виновна” за такива преживявания! Било то заедно с някакви непознати, на една обикновена улица, в един софийски квартал …  😉 ❤