Още като дете четях много. Едни от любимите ми книги бяха за пътешествия, и то пътешествия по вода. Три от тях оставиха особен отпечатък у мен: „Ориноко“ от Аркади Фидлер, „Наследникът от Калкута“ от Роберт Щилмарк и „Две години ваканция“ от Жул Верн. Приключенски, с лодки и кораби, морски и речни, за преодоляване на препятствия и силен дух.
Когато в приключението присъства голяяямо количество вода – било под формата на море, океан или буйна, пълноводна река, то се изпълва с много специфична тръпка, с предаване (или не) пред стихиите, с много уроци за научаване, и се превръща в разказ за овладяване на собствените страхове…
Приключенията ми в море или река до сега са включвали пояс, дюшек, водно колело, надуваем банан, лодка с гребла, гумена лодка, моторна лодка, корабче, ферибот, надуваемо кану, кораб … 🙂
Много от познатите ми, които са карали каяци, споделяха колко е хубаво, интересно и забавно като преживяване, и аз отдавна исках да опитам каякинг, но все нещо се случваше, че да не успея. А идеята за каяк в морето ми беше леко притеснителна… Заради вълните, заради тъмните морски води, на които не виждам дъното, заради отдалечеността от брега, заради личните ми страхове от „голямата вода“… заради това, че в каяка си сам, и всичко е много по-мъничко в сравнение с големите лодки или кораби, и всичко зависи от мен самата… Спомних си книгите от детството и тръпката, която изпитвах, докато четях морските и речните истории, как исках да съм на мястото на героите… 🙂 Ето, че и възможността дойде. 😉
Както често се случва с новото, което предстои, бързичко преминаха през мен няколко въпроса: Дали ще се справя с предизвикателството (в случая – на „голямата вода)“? Дали няма да се обърна и да не мога да изляза после (равно на „да се проваля“)? Дали няма да е повече борба с вълните и разочарование, отколкото удоволствие? И подобни от сорта, свързани с по-малки или по-големи мои страхове. Но след като случих преживяването разбрах, че тези въпроси са били продиктувани от липсата ми на опит и нямат почва в реалността.
Не че те намалиха решителността ми да отида на морски тур с каяка, не че адреналинът още преди качването не беше висок. 🙂 Отидох, забавлявах се наистина много, удовлетворена съм, заредена съм с много нови впечатления и много осъзнавания за себе си, благодарна съм! И понеже Вселената е щедра, в рамките на по-малко от 24 часа имах не едно, а две морски преживявания – първо с каяк, а след това – и със сърф-ски.
За сърф-ски не бях чувала никога преди момента на качването ми в него. Много е различно като усещане и преживяване, в сравнение с каяка. От едно каране и вече съм абсолютен фен на сърф-ски-инга. 🙂 Защо ли? Каякът е бърз, безспорно може да се развие висока скорост с него, особено като се усвои техниката на гребане и се съобразяват вълните, но сърф-ски е още по-бърз и усещането е като да се носиш, да летиш по водата. С каяка удоволствието е повече от обикаляне около скали, от влизане в пещери (при тихо море), за наслада както навътре в морето, така и около брега, без бързане, което носи голям чар от това да можеш да видиш как изглежда скалистият бряг откъм морето. Много, много е красиво, удивително и толкова различно от гледките от брега, разкрива се изцяло нов свят! Със сърф-ски кефът е да си в открито море, навътре, където вълните са по-големи и е по-екстремно. Влизаш срещу тях, за да се спуснеш след това по тях в посока към брега още по-бързо и с още по-висока скорост. Отново не бързаш, но понеже формата на сърф-ски е по-издължена и той е по-тесен, скоростта му може да е много висока, с помощта на вълните и на вятъра. Хем сърфираш, хем се спускаш като със ски по наклона на вълните.
И какво се получи – аз и открито море, това се получи! 🙂 Аз, навътре в онази плашещата, „голяяяма вода“… 🙂 Виждах брега, но не бях влизала толкова навътре в морето, управлявайки съвсем сама „превозното средство“. 🙂 Беше прекрасна, емоционална, силна, всецяла тръпка! Усещах Живота в клетките си – чрез аромата на морето, звука на вълните и плясъка на греблата във водата, чрез вятъра в косите и скоростта, която постигах, чрез красотата на медузите, водораслите и цветовете наоколо…! И всъщност, страхът беше само в началото и беше съвсеееем мъничък, почти незабележим (но оправдан, хахаха!! :))), нали все пак навлизах в голяяяямата вода! ;)) А страхът беше мъничък и дори забравих за него почти веднага, защото се чувствах много стабилна със сърф-ски, чувствах се сигурна и в безопасност от момента на качването ми в него, усетих как откликва под мен на всяко мое, дори малко движение, и как аз му откликвам, как си пасваме и колко ни е взаимно хубаво! Веднага усетих много силна хармония между нас! ❤ Така е изработен, с такава форма, че е толкова чувствителен и реагира на всяко мое желание за промяна в посоката. Адмирации за който е постигнал това! Не само, че не се обърнах нито веднъж, нито с каяка, нито със сърф-ски, ами усещах центъра си много стабилен и в двата случая.
И двете ми морски приключения през тези по-малко от 24 часа бяха забележителни и запомнящи се. Различни едно от друго, но пълноценни и вълнуващи! Тези ми конкретни морски преживявания с каяка и сърф-ски ми показаха много метафори за самия Живот и ми напомниха, че не напразно в нашия език и в ежедневието си използваме много от тези метафори:
- Да „грабна вълната“ е важно, а понякога от огромно значение, ако искам да ми е леко, плавно, летящо и постигащо. Да, може да е плашещо, защото придвижването може да е много бързо и докато се усетиш вече си минал голямо разстояние… и може да се почувстваш като във вакуум. Какво да правиш след това, как да управляваш каквото ти се случва? Има какво да се направи, винаги, във всеки един момент, но докато не тестваш всички посоки, няма как да знаеш коя какво ти носи и коя вълна накъде те отвежда … 🙂 Случва се да има и неподходящи вълни… и ако „грабнеш“ такава, да се озовеш върху някоя скала, на сушата или „на парчета“… :))) Но пък така се трупа много опит и преживяването при всички случаи си струва! 🙂
- Да „се спусна по течението“ ме подкрепя и ми пести усилия, енергия, забавяне, ресурси. Когато съм „по течението“ мога да се отпусна, без съпротиви, и да усетя насладата от всичко наоколо. Да съм „по течението“ не е израз на слабост или малодушие и може да бъде много мъдър избор. Течението подкрепя, но това не значи да спра да управлявам „с греблата“ към желаната от мен посока. Има и повличащи, завихрящи течения… добре е да правим разликата между тях, и подкрепящите, улесняващите течения…
- Да съм „срещу вълната“ често не се препоръчва от хора, които не са съвсем наясно какво точно означава това. Според тях това е опасно, ресурсоемко, дори глупаво. Със сърф-ски усетих много ясно какво всъщност означава. Да, и това може да е плашещо, защото вълната идва насреща, по-висока е от мен, а аз съм в голяяямата вода. Може да ме обърне, може да има неприятни последици… Умът се включва и чертае какви ли не картини… 🙂 На практика какво се случва – вълната се разбива в носа, част от водата ме залива, но минавам през нея и продължавам, и идва следващата, и продължавам, фронтално, и това е най-добрият избор, когато има вълни. Колкото и да идват срещу мен, минавам през тях. Сменя ли ъгъла дори малко, вероятността да се обърна/ забавя/ измокря още повече – нараства. Често пъти директното, безстрашно и отдадено преминаване фронтално през „вълната“, през проблема, пести най-много време и ресурси, и калява волята, силата, издържливостта. Също така – изглежда като най-страшното нещо, когато си в Житейския Океан…
- Да съм „странично на вълната“, е най-опасното положение, когато съм в голяма вода. Може да има различни причини да се озова „странично на вълната“ – 1) подценила съм я; 2) престорила съм се, че я няма, надявайки се тя просто да (ме) отмине; 3) страхът е надделял и затова съм изпуснала контрола върху себе си или “превозното средство”. Да съм „странично“ на проблема ми пречи да го видя добре, да преценя „размера“ му, вади ме от собствения ми център, прави ме нестабилна и неефективна и в крайна сметка и малка вълничка, малък проблем, може да ме „преобърне“.
- “Да съм в свои води” е много важно усещане за по-пълноценното изживяване от една страна на средата, в която съм попаднала, а от друга – на самото приключение. Колко от “океана на Живота” можем да наречем “свои води”? Какво прави едни “води” да ги усещаме като свои? И какво ни пречи да се чувстваме така? Дали другите хора или „лодки“, които плуват наоколо? Или може би пречка са водораслите, медузите, акулите, другите риби, вълните, вятъра и т.н. и т.н. Винаги можем да си намерим причина да не се чувстваме добре в дадени води. Но ако си намерим причина да се почувстваме добре там, изживяването ни ще е несравнимо по-наситено, цветно, живо и запомнящо се! Това е една много дълга тема и заслужава отделна статия. 🙂
- Когато съм в „голяма вода“ и нямам достатъчно (или никакъв) реален, практически опит, доверието към по-опитните, към водачите и лидерите, е от много съществено значение. Его, „мерене“ на кой е по-по-най, суета, „знаене“ или арогантност – нямат място в тези приключения. Разбира се, може да съм чела много, да съм се информирала по темата за гребането, управлението, вълните и т.н. и т.н. и да си „мисля, че знам“ – но нямам практически опит, толкова. Доверие на първо място, че има кой да ме води, насочва, подкрепя. Когато ми предстои влизане в „голяма вода“, е много важно да избера точния водач – опитен, знаещ, спокоен и уверен, врял и кипял в такива големи води човек и лидер. Следване, отпускане, слушане и чуване на насоките, без опит за контрол над ситуацията – това са необходими елементи, за да се случи едно наистина прекрасно и удовлетворително преживяване. Дори да имаш опит с дадено нещо – влезеш ли в „голяма вода“, т.е. когато си в Живота, може да се случи буквално всичко – да се разрази внезапно „буря“ или да задуха „силен вятър“, или да „паднеш зад борда“… Каквото и да се случва, ако възприемаме ситуацията като нова, като че нещо ни е за пръв път, без да сме обременени от всичкото си „знание“ – хем насладата ще е по-голяма, хем можем да си спестим много неприятности. 🙂
- С помощта на подходящото и хармонично за мен „превозно средство“ и подкрепата от точните водачи и спътници, мога да преодолея и премина през всяка вълна, през всяко „завличащо течение“ или изненада по трасето, както и през собствените си страхове.
- „Голямата вода“, като метафора за големия, всеобхватен, дълбок Живот, ме учи на още повече издържливост, воля, последователност, отдаденост, стремеж, на излизане от зоната на комфорт и доближаване до една по-голяма осъзнатост за себе си. Как гребеш във водата може да е много показателно и за това как се справяш със самия Живот, в който понякога е спокойно и безветрено, но по-често е с вълни и вятър…
Големи и специални благодарности на Trip Kavarna и Галин Георгиев от Sea kayaking Bulgaria за подкрепата, насоката и водачеството в тези морски приключения! Беше ми важно да се чувствам спокойна и в сигурни ръце, за да мога да взема максимума от новите за мен преживявания – и точно така се чувствах, и точно това се получи. Много скоро отново ще се спусна по вълните със сърф-ски и ще се наслаждавам на скалите откъм морето и от каяка. 🙂
Повече информация за морския каякинг и за възможността да се изживеят лични и незабравими морски приключения, има на следните страници:
https://www.facebook.com/trip.kavarna
https://www.facebook.com/seakayakingbulgaria/
Between Sky and Earth 