Калиакра, морето и небето през ноември

Не бях ходила “на море” през ноември. Всъщност, защо мнооого ми хареса? Не само заради това, че ги няма тълпите туристи, че е много по-успокояващо и ново като усещане …

Позволих си “леко” излизане от зоната ми на комфорт – няколко часа пряко общуване с Черно море, в един облачно-есенен ноемврийски следобед, от залива на Болата, покрай нос Калиакра, Зеленка, Дълбока, до Каварна.

Лодка, няколко капки дъжд, сливащи се с пръски морска вода, не много силен за сезона вятър (но достатъчно силен, за да си е есенно-студено), относително спокойно ноемврийско море, много драма в небето, тук-таме някой цвят, различен от сивия и изненадващото за мен особено наситено, прозрачно-зелено на залива южно от нос Калиакра, до Зеленка. Също и известно “количество” страхове, преживяване на уязвимост, на огромността на всичко наоколо, но и много осъзнавания и чувство за разширяване. Комбинацията от всичко това ми донесе куп емоции, безкрайно усещане за свобода, хармония и единство с природата, както и две пълни със снимки карти памет. 🙂

Толкова ново осезание за морето и вълните, когато бях сред тях в този сезон, и толкова ново осезание за небето над морето в този късно-есенен залязващ рано ден – възхита, трепет и радост от всичко, което е! ❤

DSC05820-2

DSC05853-4

DSC05905

DSC05938

DSC05962

DSC05968

DSC05978

DSC05993

DSC06007

DSC06048

DSC06055-2

DSC06073

DSC06088

DSC06116

DSC06144

DSC06198-2

DSC06214

DSC06231

DSC06238

DSC06257

DSC06263

DSC06269

 

 

Advertisements

За голямата вода, мъничките страхове и метафорите на Живота

Още като дете четях много. Едни от любимите ми книги бяха за пътешествия, и то пътешествия по вода. Три от тях оставиха особен отпечатък у мен: „Ориноко“ от Аркади Фидлер, „Наследникът от Калкута“ от Роберт Щилмарк и „Две години ваканция“ от Жул Верн. Приключенски, с лодки и кораби, морски и речни, за преодоляване на препятствия и силен дух.

Когато в приключението присъства голяяямо количество вода – било под формата на море, океан или буйна, пълноводна река, то се изпълва с много специфична тръпка, с предаване (или не) пред стихиите, с много уроци за научаване, и се превръща в разказ за овладяване на собствените страхове…

Приключенията ми в море или река до сега са включвали пояс, дюшек, водно колело, надуваем банан, лодка с гребла, гумена лодка, моторна лодка, корабче, ферибот, надуваемо кану, кораб … 🙂

Много от познатите ми, които са карали каяци, споделяха колко е хубаво, интересно и забавно като преживяване, и аз отдавна исках да опитам каякинг, но все нещо се случваше, че да не успея. А идеята за каяк в морето ми беше леко притеснителна… Заради вълните, заради тъмните морски води, на които не виждам дъното, заради отдалечеността от брега, заради личните ми страхове от „голямата вода“… заради това, че в каяка си сам, и всичко е много по-мъничко в сравнение с големите лодки или кораби, и всичко зависи от мен самата… Спомних си книгите от детството и тръпката, която изпитвах, докато четях морските и речните истории, как исках да съм на мястото на героите… 🙂 Ето, че и възможността дойде. 😉

Както често се случва с новото, което предстои, бързичко преминаха през мен няколко въпроса: Дали ще се справя с предизвикателството (в случая – на „голямата вода)“? Дали няма да се обърна и да не мога да изляза после (равно на „да се проваля“)? Дали няма да е повече борба с вълните и разочарование, отколкото удоволствие? И подобни от сорта, свързани с по-малки или по-големи мои страхове. Но след като случих преживяването разбрах, че тези въпроси са били продиктувани от липсата ми на опит и нямат почва в реалността.

Не че те намалиха решителността ми да отида на морски тур с каяка, не че адреналинът още преди качването не беше висок. 🙂 Отидох, забавлявах се наистина много, удовлетворена съм, заредена съм с много нови впечатления и много осъзнавания за себе си, благодарна съм! И понеже Вселената е щедра, в рамките на по-малко от 24 часа имах не едно, а две морски преживявания – първо с каяк, а след това – и със сърф-ски.

За сърф-ски не бях чувала никога преди момента на качването ми в него. Много е различно като усещане и преживяване, в сравнение с каяка. От едно каране и вече съм абсолютен фен на сърф-ски-инга. 🙂 Защо ли? Каякът е бърз, безспорно може да се развие висока скорост с него, особено като се усвои техниката на гребане и се съобразяват вълните, но сърф-ски е още по-бърз и усещането е като да се носиш, да летиш по водата. С каяка удоволствието е повече от обикаляне около скали, от влизане в пещери (при тихо море), за наслада както навътре в морето, така и около брега, без бързане, което носи голям чар от това да можеш да видиш как изглежда скалистият бряг откъм морето. Много, много е красиво, удивително и толкова различно от гледките от брега, разкрива се изцяло нов свят! Със сърф-ски кефът е да си в открито море, навътре, където вълните са по-големи и е по-екстремно. Влизаш срещу тях, за да се спуснеш след това по тях в посока към брега още по-бързо и с още по-висока скорост. Отново не бързаш, но понеже формата на сърф-ски е по-издължена и той е по-тесен, скоростта му може да е много висока, с помощта на вълните и на вятъра. Хем сърфираш, хем се спускаш като със ски по наклона на вълните.

И какво се получи – аз и открито море, това се получи! 🙂 Аз, навътре в онази плашещата, „голяяяма вода“… 🙂 Виждах брега, но не бях влизала толкова навътре в морето, управлявайки съвсем сама „превозното средство“. 🙂 Беше прекрасна, емоционална, силна, всецяла тръпка! Усещах Живота в клетките си – чрез аромата на морето, звука на вълните и плясъка на греблата във водата, чрез вятъра в косите и скоростта, която постигах, чрез красотата на медузите, водораслите и цветовете наоколо…! И всъщност, страхът беше само в началото и беше съвсеееем мъничък, почти незабележим (но оправдан, хахаха!! :))), нали все пак навлизах в голяяяямата вода! ;)) А страхът беше мъничък и дори забравих за него почти веднага, защото се чувствах много стабилна със сърф-ски, чувствах се сигурна и в безопасност от момента на качването ми в него, усетих как откликва под мен на всяко мое, дори малко движение, и как аз му откликвам, как си пасваме и колко ни е взаимно хубаво! Веднага усетих много силна хармония между нас! ❤ Така е изработен, с такава форма, че е толкова чувствителен и реагира на всяко мое желание за промяна в посоката. Адмирации за който е постигнал това! Не само, че не се обърнах нито веднъж, нито с каяка, нито със сърф-ски, ами усещах центъра си много стабилен и в двата случая.

И двете ми морски приключения през тези по-малко от 24 часа бяха забележителни и запомнящи се. Различни едно от друго, но пълноценни и вълнуващи! Тези ми конкретни морски преживявания с каяка и сърф-ски ми показаха много метафори за самия Живот и ми напомниха, че не напразно в нашия език и в ежедневието си използваме много от тези метафори:

  • Да „грабна вълната“ е важно, а понякога от огромно значение, ако искам да ми е леко, плавно, летящо и постигащо. Да, може да е плашещо, защото придвижването може да е много бързо и докато се усетиш вече си минал голямо разстояние… и може да се почувстваш като във вакуум. Какво да правиш след това, как да управляваш каквото ти се случва? Има какво да се направи, винаги, във всеки един момент, но докато не тестваш всички посоки, няма как да знаеш коя какво ти носи и коя вълна накъде те отвежда … 🙂 Случва се да има и неподходящи вълни… и ако „грабнеш“ такава, да се озовеш върху някоя скала, на сушата или „на парчета“… :))) Но пък така се трупа много опит и преживяването при всички случаи си струва! 🙂
  • Да „се спусна по течението“ ме подкрепя и ми пести усилия, енергия, забавяне, ресурси. Когато съм „по течението“ мога да се отпусна, без съпротиви, и да усетя насладата от всичко наоколо. Да съм „по течението“ не е израз на слабост или малодушие и може да бъде много мъдър избор. Течението подкрепя, но това не значи да спра да управлявам „с греблата“ към желаната от мен посока. Има и повличащи, завихрящи течения… добре е да правим разликата между тях, и подкрепящите, улесняващите течения…
  • Да съм „срещу вълната“ често не се препоръчва от хора, които не са съвсем наясно какво точно означава това. Според тях това е опасно, ресурсоемко, дори глупаво. Със сърф-ски усетих много ясно какво всъщност означава. Да, и това може да е плашещо, защото вълната идва насреща, по-висока е от мен, а аз съм в голяяямата вода. Може да ме обърне, може да има неприятни последици… Умът се включва и чертае какви ли не картини… 🙂 На практика какво се случва – вълната се разбива в носа, част от водата ме залива, но минавам през нея и продължавам, и идва следващата, и продължавам, фронтално, и това е най-добрият избор, когато има вълни. Колкото и да идват срещу мен, минавам през тях. Сменя ли ъгъла дори малко, вероятността да се обърна/ забавя/ измокря още повече – нараства. Често пъти директното, безстрашно и отдадено преминаване фронтално през „вълната“, през проблема, пести най-много време и ресурси, и калява волята, силата, издържливостта. Също така – изглежда като най-страшното нещо, когато си в Житейския Океан…
  • Да съм „странично на вълната“, е най-опасното положение, когато съм в голяма вода. Може да има различни причини да се озова „странично на вълната“ – 1) подценила съм я; 2) престорила съм се, че я няма, надявайки се тя просто да (ме) отмине; 3) страхът е надделял и затова съм изпуснала контрола върху себе си или “превозното средство”. Да съм „странично“ на проблема ми пречи да го видя добре, да преценя „размера“ му, вади ме от собствения ми център, прави ме нестабилна и неефективна и в крайна сметка и малка вълничка, малък проблем, може да ме „преобърне“.
  • “Да съм в свои води” е много важно усещане за по-пълноценното изживяване от една страна на средата, в която съм попаднала, а от друга – на самото приключение. Колко от “океана на Живота” можем да наречем “свои води”? Какво прави едни “води” да ги усещаме като свои? И какво ни пречи да се чувстваме така? Дали другите хора или „лодки“, които плуват наоколо? Или може би пречка са водораслите, медузите, акулите, другите риби, вълните, вятъра и т.н. и т.н. Винаги можем да си намерим причина да не се чувстваме добре в дадени води. Но ако си намерим причина да се почувстваме добре там, изживяването ни ще е несравнимо по-наситено, цветно, живо и запомнящо се! Това е една много дълга тема и заслужава отделна статия. 🙂
  • Когато съм в „голяма вода“ и нямам достатъчно (или никакъв) реален, практически опит, доверието към по-опитните, към водачите и лидерите, е от много съществено значение. Его, „мерене“ на кой е по-по-най, суета, „знаене“ или арогантност – нямат място в тези приключения. Разбира се, може да съм чела много, да съм се информирала по темата за гребането, управлението, вълните и т.н. и т.н. и да си „мисля, че знам“ – но нямам практически опит, толкова. Доверие на първо място, че има кой да ме води, насочва, подкрепя. Когато ми предстои влизане в „голяма вода“, е много важно да избера точния водач – опитен, знаещ, спокоен и уверен, врял и кипял в такива големи води човек и лидер. Следване, отпускане, слушане и чуване на насоките, без опит за контрол над ситуацията – това са необходими елементи, за да се случи едно наистина прекрасно и удовлетворително преживяване. Дори да имаш опит с дадено нещо – влезеш ли в „голяма вода“, т.е. когато си в Живота, може да се случи буквално всичко – да се разрази внезапно „буря“ или да задуха „силен вятър“, или да „паднеш зад борда“… Каквото и да се случва, ако възприемаме ситуацията като нова, като че нещо ни е за пръв път, без да сме обременени от всичкото си „знание“ – хем насладата ще е по-голяма, хем можем да си спестим много неприятности. 🙂
  • С помощта на подходящото и хармонично за мен „превозно средство“ и подкрепата от точните водачи и спътници, мога да преодолея и премина през всяка вълна, през всяко „завличащо течение“ или изненада по трасето, както и през собствените си страхове.
  • „Голямата вода“, като метафора за големия, всеобхватен, дълбок Живот, ме учи на още повече издържливост, воля, последователност, отдаденост, стремеж, на излизане от зоната на комфорт и доближаване до една по-голяма осъзнатост за себе си. Как гребеш във водата може да е много показателно и за това как се справяш със самия Живот, в който понякога е спокойно и безветрено, но по-често е с вълни и вятър…

 

Големи и специални благодарности на Trip Kavarna и Галин Георгиев от Sea kayaking Bulgaria за подкрепата, насоката и водачеството в тези морски приключения! Беше ми важно да се чувствам спокойна и в сигурни ръце, за да мога да взема максимума от новите за мен преживявания – и точно така се чувствах, и точно това се получи. Много скоро отново ще се спусна по вълните със сърф-ски и ще се наслаждавам на скалите откъм морето и от каяка. 🙂

Повече информация за морския каякинг и за възможността да се изживеят лични и незабравими морски приключения, има на следните страници:

http://trip-kavarna.info/

https://www.facebook.com/trip.kavarna

https://www.facebook.com/seakayakingbulgaria/

 

P_20170630_180328_1-1
“Малкото море” до фара на Шабла
P_20170630_180132-2
“Малкото море” до фара на Шабла
0045054-2
Скалите при Тюленово. Снимка: Trip Kavarna
0044962-3
Скалите при Тюленово. Снимка: Trip Kavarna
0044672-6
Скалите при Тюленово. Снимка: Trip Kavarna
P_20170630_211439_1-2
Тюленово
011368-1
Снимка: Trip Kavarna
011508-2
Снимка: Trip Kavarna
013792-4
Снимка: Trip Kavarna
021707-3
Снимка: Trip Kavarna
DSC06623-5
Дуранкулак
P_20170701_113909_1-6
Дуранкулак
G0055627-2
Дуранкулак. Снимка: Trip Kavarna
G0055663-4
Дуранкулак. Снимка: Trip Kavarna
G0055666-6
Дуранкулак. Снимка: Trip Kavarna
G0055678-7
Дуранкулак. Снимка: Trip Kavarna
Image

Хубаво е да съм “виновна” ;)

Тази вечер, излизайки от магазина, по навик започнах да оглеждам небето, защото тъкмо беше залезно време. А то, заедно с изгревното време, ми е най-любимата част от денонощието. 😉 Погледнах в посока на залеза – да, прекрасни наситени оранжево-лилави цветове, но гледката се скрива от блоковете наоколо. Погледнах в другата посока – срещу залеза …. и видях невероятни облаци – и като форма, и като цвят! Просто оставих торбите с покупки на земята, извадих телефона и започнах да снимам. Около мен минаваха хора, заобикаляха ме и усещах как се чудеха защо така стоя по средата на улицата и какво правя… Няколко дори ми се издразниха съвсем открито… 🙂 Имаше достатъчно място да се мине около мен, но как така си позволявам да стоя тук по средата, и с едни торби?! Точно тези, раздразнените, започнаха да се обръщат, коментирайки ме осъдително и проследиха посоката, в която снимах… и в този момент чух едно от най-искрените възклицания в живота си: “Ехааааа, колко е красиво!!” … И отново усетих мощна емоция, извираща от тяхната посока, но този път – на благодарност, наслада, удоволствие! Каква бърза, мигновена промяна в настроението! Как една красива, естествена природна гледка, е способна да “влезе” в човека и да извади от него мекота, спокойствие, възторг… и приемане…! Усмихнах им се, без да кажа нищо, и те ми се усмихнаха в отговор, но погледите, които си разменихме, си казаха толкова много за тези няколко секунди! Аз бях “виновна”, че “се пречкам”, но бях “виновна” и за тази емоционална промяна, за тази пауза в тяхното бързане, за тези възклицания, за тази поета глътка вълшебство…

Дойдоха и още хора, виждаха мен и другите, че сме спрели и се взираме нагоре, спираха и те, и започваха също да се радват на гледката в небето… И се оказа, че просто правейки, каквото обичам да правя, давам пример на абсолютно непознати за мен хора да започнат да се вглеждат около себе си, да се отпускат, да започнат да виждат и да се радват на нещо “толкова тривиално” като едни (не)обикновени залезни облаци… ❤ Заедно с някакви непознати, на една обикновена улица, в един софийски квартал …

Сигурна съм, че тази случка ще се запомни от част от хората, които се събрахме и гледахме нагоре, от други – може би не. Ще се запомни от тези, възклицаващите – а съм сигурна именно заради автентичното възклицание, извиращо отвътре, от онази любяща част от нас, която е отвъд осъждането, отвъд раздразнението и неприемането на различните от теб. Сигурна съм и заради погледите, заради ценния обмен и ценния споделен миг, заради разменените усмивки.

Хубаво ми е да съм “виновна” за такива преживявания! Било то заедно с някакви непознати, на една обикновена улица, в един софийски квартал …  😉 ❤

P_20170626_205500_1-1

P_20170626_205517_1-2

P_20170626_210200_1-3

P_20170626_210329_1-4

P_20170626_210455_1-5

P_20170626_210959_1_1-6

P_20170626_211319_1-7

 

Северното Черноморие, мистика, вдъхновение

Обожавам Северното ни Черноморие! Откакто го “открих” преди 5 години, все се връщам там, все се изпълвам с ново очарование, все не ми стига да се потапям в атмосферата на малките или по-големи заливи, в природата, историята, простора, чистотата и свободата му. От град Каварна на север е пълно с толкова много места, които да те поемат, омагьосат, докоснат … които да останат в сърцето ти завинаги и като магнит да те привличат пак и пак … ❤

Зеленка е едно от тези места. За пръв път го зърнах тази година, пролетта, в края на април. Срещнахме се … и ме влюби!

Казват, че когато гледаш към залива на Зеленка и брега от морето, от кораб например, той прилича на зелено петно. А е зелено, заради стичащата се вода по скалите, растителността се напоява целогодишно – ето защо носи това име.

Местността се намира между село Българево и Нос Калиакра. Дива, красива, цветна, и в момента, в който се показа – побърза и да се скрие… Срамежлива, нежна, уханна, мистична. Мъглата се спускаше и вдигаше, всяка следваща минута ту се разкриваше гледка, ту изчезваше – невероятно вълшебство, динамика и взрив от емоции! И наистина – зеленото, тюркоазеното, прозрачното синьо се виждаха в мъглата и правеха всичко наоколо да изглежда нереално, извънземно, пленително … А Нос Калиакра съвсем леко се подаваше зад облаците и само загатваше, че е някъде там …

Благодарна съм, че тази първа наша среща (и сигурна съм – не последна) беше точно тогава, точно в този момент, точно по това време, точно при тези атмосферни условия, точно с хората, с които бях.

 

“Виновници” за това откривателско-фотографско пътешествие и за чудните преживявания и емоции:

Фотосинтезис – място за фотография, хора и идеи

https://photosynthesis.bg/

https://www.facebook.com/PhotoSynthesis.bg/

 

Trip Kavarna 

http://trip-kavarna.info/

https://www.facebook.com/trip.kavarna

https://www.facebook.com/seakayakingbulgaria/

 

Къща за гости “Левана”/ ”Levana” Guest House

https://www.facebook.com/LevanaHouse/

 

To be continued … 😉

 

DSC06613-1

DSC06616-2

DSC06618-3

DSC06629-4

DSC06638-1

DSC06654-2

DSC06665-3

DSC06680-5

Предизвикателството на (няколко Големи) Наклона и „Аз мога ли?“

Тази история е съставена от няколко по-мънички. Всяка една за себе си – съвсем обикновена и (може би) не-значителна за останалите хора. Но значителна за мен. А обединени, тези мънички истории правят една по-голяма, която ме развълнува и искам да споделя с вас, защото – сигурна съм – някой ще се разпознае, ще види метафората, ще усети емоцията, и … може да се сети за тази история точно в момент, когато му е необходимо…!

Всяка от по-мъничките истории включва елементите планина, зима, сняг, ски, писти, предизвикателства и … подкрепа, приятелство, насърчение. Включва също много страхове. Мускулна треска. Адреналин. Предпазливост. Преодоляване на себе си. Мокрота. Синини по краката. Болка. Отчаяние. Падане и ставане. Вяра в себе си. Последователност. Търпение. Воля. Напредък. Удовлетворение. Осъзнаване. Доверие!

Не се бях качвала на ски от 15 години. И преди не бях кой знае колко добра, но сега, когато отново усетих ските под мен след толкова време, ме втресе – много страх и несигурност, притеснения и необяснима трудност да се успокоя… Винаги съм спортувала и тялото ми е във форма, но когато умът и неговата уплаха се намесят – и тялото става по-трудно управляемо…

Първите по-мънички истории завършваха добре, положително – ставах все по-уверена, по-спокойна и владееща посоката, скоростта, ските и тялото си. Без бързане, последователно и надграждащо. Докато един ден, едни обстоятелства не ме поставиха в ситуация, която никога няма да забравя. Духаше много силно и спряха лифта до междинна станция, наложи се слизане по средата на трасето. Там, обаче, е за по-уверени и доста по-умели скиори от мен. За да стигна до по-комфортния за мен участък, се налагаше да премина през два доста стръмни и ужасяващи ме наклона… Пълна парализа, всичко, което бях научила и прилагах до този момент, изчезна, изпари се и стоях безпомощна на ръба, без да мога да помръдна… Не мога да се върна назад, не мога да продължа и напред… В главата ми звучеше само „не мога, не мога …“.

Колко начини за спускане по Голям Наклон (стръмна писта) познавате? Аз в онзи момент се сетих за няколко – по д*пе, с кълбета, пеша, със ски … и приложих първите три начина в различни участъци на пистата… 🙂 Но това, заради което разказвам по-малките и по-голямата история, е свързано с Хората, които бяха с мен и до мен в моментите на най-големите предизвикателства. В такива ситуации моята и без това силна чувствителност става още по-изострена и улавя всеки един дребен нюанс или промяна в емоцията на околните. В онзи момент Човекът с мен беше изключително търпелив, спокоен, насърчаваше ме, показваше ми как да продължа и какво е необходимо да направя, чувах неговото „ти можеш, ти го правиш това, ще се справиш“ … но – напразно.. Тогава страхът беше по-силен от мен. Сетивата ми бяха нащрек: как ще ме погледне той – със съжаление, с презрение или подигравка…? Вглеждах се, усещах … не, нищо от тези неща! Ще прояви ли нетърпение и раздразнение към мен, каквото често улавям от различни хора по различни поводи? Не, нито грам! Дали все пак …? Не, няма! Какво ще направи, ще ми повиши ли тон, ще ми каже ли да не се лигавя и ще ме остави ли да се оправям сама някак си? Не, не! Гласът му си беше мек, спокоен, пълен с  разбиране, толерантност и нежност… Присъстваше там за мен! Взе ските, които аз свалих, и носейки ги в ръце, се спусна до долу, където ме изчака кротко да сляза по моите си начини и с цялото търпение на света ми помогна отново да ги сложа и да продължа… Нямаше никакво напрежение, пресиране или нервност, нито осъждане, подигравателност, забележки, гняв или подмятания, че му губя времето… Нямаше! Истинско чудо, Дар! ❤ Не можех да повярвам, че получавам такова чисто и истинско отношение и такава благодарност ме изпълни, че преливаше и преливаше… Наред с благодарността, усетих такова смирение, отпускане, предаване на каквото Е … Благодарна съм за всяка една минута, прекарана на ръба и на самите Големи Наклони, този ден научих много. От стръмнината, от неподправеното и автентично присъствие, от приемането и разбирането, от доверието! Сега, докато пиша, отново усещам огромната лечебна сила на тоталното приемане, на тоталното търпение, тоталното не-осъждане, тоталното разбиране и тоталната подкрепа, което е и една (ако не и основната) причина аз да продължа… и да установя, че МОГА. Ако бях усетила дори една едничка изява на някое от моите гореописани опасения, не знам дали щях да се кача пак някога на ски след тази случка…

В този ден продължих да карам на една по-лека писта, където неочаквано намерих подкрепа от още две места – от прекрасната Роси, която видях, че имаше подобно на моето преживяване на Големия Наклон, но се спусна пеша от другата му страна и после ме настигна вече със ските на пътеката в гората, заговори ме и открихме толкова общи усещания и състояния… И която засичах заедно с усмивката й още няколко пъти на различни места… И от една малка сладурана Елица, на 6 г., която видя и усети, че съм малко неуверена на влека, и започна да ме изчаква, заставаше пред мен и ми показваше – без никакви думи, фино и деликатно, дори леко небрежно, за да не ми се натрапи или да не ме обиди – как точно се качва и слиза от влека, как се правят дъгички по пистата… 🙂 Виждах милия й поглед и как следи с очи моя напредък… Неочакван урок по деликатна и нежна подкрепа, голяма чувствителност и отвореност към състоянието на другия (аз), спазване на личните граници и присъствие, което усещах много осезателно… Единствените думи между нас бяха да я попитам как се казва, на колко е години и да й кажа, че е много красива, на което тя само кимна…

При следващите ми ходения в планината имах още няколко случки на съдействие от страна на напълно непознати хора. Всеки път, когато падах, до мен се озоваваше някой и чувах как ме питат дали съм добре, дали съм се наранила, дали не ме боли, имам ли нужда от нещо… На няколко пъти непознати силни ръце просто ме вдигаха и непознати очи ми се усмихваха насърчително.. От Георги, когото срещнах на лифта, и който кара ски от над 40 години, познава всяко кътче и всяка бабуна по трасето… и който ми обясни и показа от къде точно да мина, за да е безпроблемно спускането ми чак до долу.. И наистина беше такова! Или от Търпеливия Непознат, който ме видя при последното ми спускане съвсем сама на една от по-трудните писти, усети моята все още известна неувереност и просто спря, изчака ме, наблюдаваше ме спокойно дали няма да се нуждая от съдействие, и като видя, че напредвам, макар и по-бавно, просто ме поздрави без думи и продължи с висока скорост надолу… Това присъствие, тази чувствителност, тази ненатрапчива безмълвна подкрепа – когато се случи да съм уплашена, да съм долу, да съм сама спредизвикателството – върнаха вярата ми, че Вселената наистина ни предоставя във всеки момент всеки необходим ни ресурс, за да знаем, че можем, за да знаем, че ще успеем. И в крайна сметка – да успяваме.

В края на ски сезона вече ми бе възможно да се спусна по тези Големи Наклони… сама! С моето темпо, но и с укрепнала увереност, че мога. Благодарение на всички по-кратки и по-дълги срещи, които ми се случиха, благодарение и на толкова ценната подкрепа във всеки един нужен момент… Благодарна съм на всички хора, които споменах, благодарна съм и на себе си, че си позволих тези преживявания!

Тези по-мънички истории, както и голямата, са наистина обикновени и в тях ските са само метафора – за това дали владеем ситуациите в живота си или просто се пускаме по нанадолнището, независимо как… и каквото стане… За това готови ли сме за Големите Наклони в Живота си, или просто Той ни поставя в ситуации, в които – харесва ли ни или не, независимо от нивото ни на готовност, е необходимо да ги преминем… Те са метафора за това, че колкото и пътуването да е индивидуално изживяване, винаги в различните участъци от Пътя се появяват точните за нас хора, които да ни насърчат, подкрепят, да ни дадат приятелството си или пък да ни предизвикат… и след това да си заминат в своята посока, със своята си скорост… Те са метафора за Срещите по Пътя, които могат да траят няколко минути, няколко дни или седмици, а могат и да продължат по-дълго… Те са метафора за това, че всичко се случва с неговото си темпо, в неговото си време, и трае точно толкова, колкото му е писано да трае… След това – и отново метафора – снегът се стопява и идва момент за друг тип преживявания…

От тези по-мънички истории, както и от голямата, научих и си припомних, че:

  • При всяко ново, непознато (и плашещо ни) начинание има хора, които вече знаят как се прави и които могат да ни покажат, поведат и насочат, АКО се доверим и се оставим да бъдем водени. И ако се оставим да следваме. Независимо учителите и водачите под каква форма (като възраст, пол или външност) се появяват.
  • В моменти на трудности е много важно кой е до нас и какво е неговото/нейното отношение – дали ни съди за слабостите, дали ни отхвърля или ни се дразни, или ни приема такива, каквито сме…
  • Когато сме уязвими, най-големият подарък за нас е разбирането и пълното ни приемане от околните. Тяхното доверие в нас е рядък Дар, благодарение на който можем да се доверим и на себе си, и да успяваме още повече!
  • С постоянство, търпение и вяра в съществото ни всичко е постижимо, особено, когато забелязваме и следваме знаците по пътя, указващи вярната за нас посока, въпреки страховете.
  • Понякога е невъзможно да се върнеш назад, единственият път е само напред. 🙂 Може да останеш известно време на ръба и да отказваш да продължиш, но в крайна сметка какви стъпки, в каква посока и с каква скорост ще направиш – зависи само и единствено от теб и от никого другиго. Никой не може да извърви твоя собствен Път.
  • Няма значение как ще продължиш и какви методи за придвижване ще приложиш, стига да достигнеш до точката, която желаеш да достигнеш. Всеки метод е добър, ако те довежда до крайната ти цел. 🙂
  • Когато нещо ни идва в повече – имаме избор! Можем да поспрем, да си починем, да се наслаждаваме на гледката, да я снимаме… 🙂 И точно в този момент можем да получим ново насърчение или нова подкрепа от съвсем неочаквани посоки или хора.
  • Подкрепа се получава също, когато си я поискаш. 🙂 Аз на няколко пъти помолих различни непознати хора за съдействие и го получих. Да, много хора са интуитивни и чувствителни към другите, но болшинството биха откликнали само след като се обърнеш към тях за това. И това е ОК. Всякакви игри на ума, че ще изглеждаш слаб, неспособен или смешен – нямат място на Пътя ни. Или имат, зависи какво избираме – драмата и егото, или смирението и отпускането. 🙂 Важното е да ги забелязваме, когато се появят и да знаем как да постъпим. И да се научим при необходимост да си искаме подкрепа.
  • Срещите с предизвикателствата често оставят след себе си болка, синини или рани – и в прекия, и в преносния смисъл… Да, това е част от цената, която плащаме, за да научим уроците си и да се научим да преодоляваме на първо място себе си… Ако искаме да можем и да успяваме, хубаво е да сме готови и за някаква доза болка – разбира се, не е задължително да я има, но ако сме подготвени, че тя е възможна, може и да ни се размине… ;)))) Или най-малкото, да не сме изненадани, ако я изпитаме. 😉
  • Животът не се интересува дали сме готови за нещо, той просто се случва и ни поставя в ситуации, които да ни тестват – тест за търпението, за волята, за креативността ни. Въпреки съпротивите и страховете – или именно благодарение на тях – точно от тези ситуации учим и си взимаме най-много!
  • С точните Хора до нас и най-големите предизвикателства са преодолими. Не че някога няма да се справим и сами, но когато ни се изпраща някой – най-вероятно ИМА ЗАЩО! 🙂

Посвещавам тези по-малки истории и голямата история на А. и на Н., без тях те нямаше да се случат. Без тяхното насърчение, подкрепа, присъствие, разбиране, спокойствие и приятелство – нямаше да ги изживея и да повярвам, че мога. Благодаря ви от сърце, обичам ви! ❤

P_20170415_102237

P_20170415_102824_HDR

P_20170415_103900_HDR

P_20170415_103914_HDR

P_20170415_115548_HDR

P_20170415_114026_HDR

P_20170415_114558_HDR

P_20170415_103920_HDR

P_20170415_115558_HDR_1

P_20170415_115609_HDR_1

P_20170415_120127_HDR

P_20170415_120350_HDR

P_20170415_120437_HDR_1

P_20170415_120902_HDR

IMG_20170226_142853

IMG_20170226_144738-1

Априлски полет

Измина точно една година, откакто се случи много мечтаното от мен пътешествие до Кападокия, Централна Турция! Каква радост..!! Пътуване, невероятна природа, снимане, чудесна компания и хора, от които за няколко дни научих толкова много! Самата област е толкова обширна, толкова разнообразна като релеф и форми, като усещания и емоции! Толкова прекрасни изгреви и залези, отражения и цветове, места и хора, вкусове и аромати! ❤

За мен това пътуване бе метафора за Полет. Преносно, но и буквално! Полет на мечтите, полет на духа, полет на мислите, стремежите, полет на тялото в балон! 🙂 С тези полети започна моят тогавашен април.

Това е първият ми изгрев там, в град Гьореме, преживях от земята подготовката за излитането, самите излитания, радостта на хората, посрещането на новия ден и на новото слънце… знаейки, че след ден или два аз ще бъда на някой от тези балони и ще изпитвам толкова разнообразни чувства и усещания като вълнение, страх, трепет, екстаз, ентусиазъм, мечтание, сила, уязвимост, притихналост, разширяване и разтваряне в каквото Е…

От днес отново е април. Усещам и предвкусвам предстоящите житейски полети. В каква посока или на каква височина – предстои да разбера.. Честит нов месец, честит нов полет, честити нови мечти! 😉 Дано си ги позволяваме и да се отпуснем с доверие на ветровете и крилете, които ще ни издигнат. ❤

DSC07556

DSC07649

DSC07550

DSC07580

DSC07780

DSC07686

DSC07595

DSC07604

DSC07623

DSC07638

DSC07627

DSC07658

DSC07700

DSC07732

Преди и след новогодишно – за вдъхновението ;)

Тия дни (и нощи) – преди и след новогодишно, си мисля много – отново! – за вдъхновението. 🙂

Повечето от вас знаят, че това си ми е тема. По много причини – и лични, и професионални. През изминалата 2016 г. много неща се случиха в посока развитие на вдъхновението лично за мен, а чрез мен – и за много други приятели и познати.

Много съм щастлива и още по-заредена от десетките обратни връзки, които получавам най-вече на лични съобщения, или при жива среща, от вдъхновени от снимките на моите изгреви, залези и други фотографии хора (близки или не толкова близки), които звучат приблизително така: заради теб се вдъхнових да ставам рано; искам да посрещам изгревите и аз! ще направя опити да ставам сутрин и да го правя!; дори само няколко пъти станах за изгрева, но толкова ми хареса, че ще променя режима си, за да ми се случва по-често!; толкова е зареждащо да виждам изгряващото слънце, да се изкачвам по скалите, за да го посрещам – благодаря ти!; влизам в профила ти във ФБ да видя поредния изгрев или залез, имам нужда от тази дневна доза вдъхновение!; няма как да успявам за изгревите, но залезите определено ще гледам да изпращам!; реших да си купя фотоапарат и да снимам, като гледам как ти се кефиш да снимаш..!; нямам фотоапарат, но искам да имам, посъветвай ме какъв и от къде да си купя, че да започна и аз да развивам това хоби; мислех си, че съм от малкото хора, които се реят в облаците, чудесно е, че сме повече; колко хубаво, че още някой изразява любовта си към небето, облаците и слънцето … и т.н. и т.н. И това е само един от аспектите на вдъхновението, което заразява. По-нататък ще пиша и за другите аспекти, защото те са много.

За мен е изключително ценно да виждам, че просто изразявайки свободно себе си, споделяйки какво ми харесва, какво ме впечатлява, какво обичам или какво ме вдъхновява, съм станала причина за много положителни промени в хората около мен! Разбира се, когато го правя професионално, чрез коучинг и насоки, това се постига целенасочено, но тук говоря за съвсем друг момент. А някои от промените са:

  • начало на вглеждане в собствения си режим на живот и ежедневие, в собствените си навици;
  • начало на промяна на режима – по-ранно ставане, посрещане на изгрева, изпращане на залеза, повече дисциплина в ежедневието;
  • начало на промяна на някои лични навици;
  • повече енергия за ежедневните дела;
  • множество себе-осъзнавания и чувство за принадлежност;
  • начало на по-свободно себеизразяване;
  • преодоляване на някои лични страхове, стопове, задръжки и т.н.

Хора, по-близки или по-далечни приятели – благодаря ви, че се в-дъх-новявате и се осмелявате да разкривате и откривате аспекти у себе си, които не сте виждали или усещали преди това! ❤ Каквато и да е причината за това разкриване, откриване и разгръщане – СТРУВА СИ!!

Ето и няколко въпроса и насоки, които помагат още повече в този творчески процес, ако искаме да бъдем още по-често вдъхновени и да се чувстваме по-свободни:

  • Какво радва лично ТЕБ? Знаеш ли? ОТКРИЙ ГО!
  • Ако вече си го открил или го знаеш – осмели се да му се радваш с цялото си същество!
  • Изразявай се свободно – кога най-много се чувстваш себе си?
  • Кога се чувстваш най-свободен, най-разгърнат?
  • Изследвай със СТРАСТ– наблюдавай, експериментирай, опознавай, пробвай!
  • Какво забеляза днес, какво чу, какво усети? Какво те впечатли, докосна, развълнува в днешния ден?
  • Какво те зареди, какво ти даде енергия?
  • Какво те направи да се усмихваш?
  • И да си спомним – Животът е прекрасен, да си го позволим! Да си позволим да не скучаем! 🙂

 

Споделям и един цитат от американския писател Хенри Милър, който напълно ми откликва:

“Развийте у себе си интерес към живота такъв, какъвто го виждате в хората, нещата, литературата, музиката – светът е толкова разнообразен, в него пулсират неизчерпаеми богатства, красиви души и интересни хора. Забравете за себе си.”

 

 

dsc04158-1

dsc03653-1

dsc04200-4

2016-та година в емоции и усещания

Изтърколи се още една година. 2016-та беше особена, в много отношения. Година на много лични промени, вътрешни и външни. Според моментната емоция бих я нарекла тежка, или интересна, разтърсваща, вълнуваща, много динамична, или специална… При всички случаи – много запомняща се!

Говорихме си с един приятел, който следва блога ми, как думите носят специфичен заряд според това дали ги пишеш или четеш… и как аз преживявам дълбоко емоционално всяка една от думите, които пиша, и тази емоция (надявам се) се предава и се усеща от четящия… Сега, в следващите редове, това е по-валидно от всякога… Интересното е, че когато не си в „обувките на другия“, вероятно отвън може да се видят само забавления, пътешествия и приятни моменти, а всъщност всичко това е само фон на случващото се с голяма интензивност вътре…

Ето една по-различна равносметка, за мен отминаващата 2016 година изглеждаше и я усетих така…:

ЯНУАРИ – Празници. Приятели. Начало на моята лична година. Рожденият ми ден. Носталгия, празнота. Изгреви. Фотография. Мечти, желания, стремежи. Приключване на нещо. Тъга. Страхове. Планиране на много мечтано пътуване. Надежда. Студ, зима. Още много студ. Отменяне на мечтаното пътуване. Разочарование. Болка. Планина, минерален басейн. Приятели, купон. Осъзнавания. Меланхолия. Подкрепа.

ФЕВРУАРИ – Изгреви. Фотография. Приключване на нещо. Тъга. Мъка. Болка. Дъщеря ми пораства с още една година, в деня на любовта. Благодарност. Въпроси. Кръстопътища. Гмуркане на дълбоко. Осъзнавания, сълзи. Страхове. Празнота. Нови приятели. Предизвикателства. Подкрепа.

МАРТ – Пътуване. Румъния. ❤ Карпатите. Много, много красота. Ген ключовете, обучение, дълбочина. Знания. Предизвикателства. Осъзнавания, сълзи. Страхове. Опознаване. Усамотение. Медитации. Интуиция. Още нови приятели. Пролет. Цъфнали дървета. Надежда. Фотография. Благодарност. Дунав. Пътуване. Отново Румъния. ❤ Важни житейски срещи. Начало на много важно пет месечно приключение. Дунав. Шир. Свобода. Облаци. Усещане за живот.

АПРИЛ – Осъществяване на много мечтаното пътуване! Турция. Кападокия. ❤ Припомняне на нещо отминало… Дежа вю. Интуиция. Нови приятели. Фотография! Учене. Природа. Дух. История. Приключения. Страхове. Полет с балон! Сбъднати мечти. Свобода. Щастие. Трепет. Ген ключовете, обучение. Осъзнавания. Телевизионно участие. Вълнение. Ново пътуване. Гърция! ❤ Фотография! Учене. Природа. Езеро. Планина. Дух. Нови приятели. Приключения. Първи офроуд. Ново пътуване. Словения! ❤ Фотография! Учене. Природа. Сняг. Езеро. Лебеди. Планини. Слънце. Нови приятели. Приключения. Вълшебства. Влюбване в Словения. Пълнота. Вдъхновение. Благодарност. Усещане за живот.

МАЙ – Кратка спирка в Хърватска. ❤ Дъжд. Облаци. Фотография. Природа. Вълнение. Телевизионно участие. Срещи. Пътуване. Дунав. Румъния. ❤ Нови приятели. Приключения. Предизвикателства. Комфортна зона ли? Страхове. Осъзнавания. Надскачане на себе си. Учене. Сълзи. Емоции. Яснота. Мъгла. Приключване на нещо. Тъга. Бунт. Гняв. Ген ключовете. Подкрепа. Залези.

ЮНИ – Природа. Планина. Фотография. Подкрепа. Пътуване. Една непозната Румъния. ❤ Благодарност. Дунав. Приключения. Предизвикателства. Планина. Много красота. Природа. Язовир. Фотография. Нови приятели. Споделеност. Учене. Страхове. Осъзнавания. Усамотение. Меланхолия. Дъжд. Залези.

ЮЛИ – Пътуване. Румъния. ❤ Дунав. Приключения. Предизвикателства. Трудности. Учене. Осъзнавания. Сълзи. Подкрепа. Между небето и земята! ❤ Раждане на личния ми блог (заченат преди 4 години, но роден през юли 2016 г.). Дунав. Състезание. Кану. Меланхолия. Дъги. Отново Румъния. Празнуване. Приключване на нещо. Тъга. Самота. Празнота. Благодарност. Залези. Дестинация – море!

АВГУСТ – Море, плаж. Изгреви. Вълни. Миди. Фотография. Медитации. Свобода. Осъзнавания. Време само за мен. Спорт. Интегритет. Приключване на нещо. Тъга. Много тъга. Самота. Сълзи. Затваряне. Усамотение. Спомени. Носталгия. Страхове. Тъмнина. Благодарност. Доверие. Колелото ми. Пътуване. Беглика! ❤  Фестивал, природа. Планина, язовир. Ген ключовете. Даване и получаване. Учене. Приключения. Снимки. Меланхолия. Вглъбяване. Вдъхновение. Емоции. Нови приятели. Незабравими срещи. Подкрепа.

СЕПТЕМВРИ – Тук и сега. Учене. Центриране. Благодарност. Нови приятели. Пътуване. Кратко Черно море. Изгреви. Фотография. Стари приятели. Подкрепа. Пътуване. Черна гора. ❤ Природа! Адриатическо море. Трепет. Слънце. Споделеност. Сила. Планини. Влюбване в Черна гора. Хъватска. ❤ Красота. Дух. История. Приключения. Семейството! Съвместност. Още изгреви. Залези. Колелото ми. Планина, минерален басейн. Нови житейски срещи. Емоции. Благодарност. Усмивки. Медитации. Усещане за живот.

ОКТОМВРИ – Нови житейски срещи. Емоции. Трепет. Учене. Тантра. Женска енергия. Усещане за живот. Осъзнавания. Нови приятели. Музика. Приключване на нещо. Тъга. Пустота. Природа. Есен. Колелото ми. Цветове. Изгреви. Фотография. Благодарност.

НОЕМВРИ – Семейни празници. Изгреви. Залези. Болести. Болница. Страхове. Лекарства. Самота. Преоценки. Страхове. Осъзнаване. Вглъбяване. Тъга. Учене. Емоции. Есен. Стари приятели. Споделеност. Подкрепа. Интуиция. Пътуване. Румъния транзит. Молдова. ❤ Топлина. Нови приятели. Танци. Усмивки. Нежност. Гордост. Трепет. Украйна. ❤ Близост. Уют. Грижа. Доверие. Енергия. Молитви. Далечен прекрасен Дунав. Фотография. Приключения. Свобода. Емоционално разтърсване. Коняк. Шоколад. Подкрепа. Влюбване в Украйна. Осъзнавания. Семейството! Ухание на зима.

ДЕКЕМВРИ – Даване и получаване. Нови приятели. Изживявания. Гмурване на дълбоко. Споделеност. Съпротива. Осъзнавания. Учене. Приключване на нещо. Тъга. Доверие. Сила. Увереност. Знания. Изгреви. Фотография. Надежда. Парти. Изтощение. Купон. Умора. Подкрепа. Вдъхновение. Залези. Медитации. Кармична среща. Мечти. Трепет. Разпознаване. Смях. Отпускане. Енергия. Дежа вю. Приключения. Планиране на ново пътуване. Лекота. Усещане за живот. Подготовка на моя фотографска изложба в началото на следващата година. Вълнение. Празници. Семейството! Спокойствие. Уют. Огромна Благо-дарност. Любов. Щастие. Пътуване …. ЖИВОТ.

Благодарна съм, че я из-ЖИВЯХ тази 2016 година, че я имаше в живота ми точно такава, каквато беше, че научих и осъзнах толкова много неща, че пътувах до стари и много нови места, и се докоснах до себе си в още по-голяма дълбочина, опознавайки една по-различна Марги. 🙂 Благодарна съм, че си позволих – предизвикателствата, уроците, преживяванията и емоциите! ❤

Пожеланията ми към себе си и към всички нас за новата 2017 г. са: каквото и да се случва – да се доверим, че това е най-доброто за нас. Нека нашите случки, емоции, хора и неща да бъдат наистина изцяло, 100% наши през новата година – за кратко или за дълго е без значение, важното е изживяванията да са истински и пълноценни! Пожелавам свобода, разтваряне, полет, любов, пълнота, изобилие, удовлетворение, отдаденост, споделеност и реализирани мечти!

ДА БЪДЕ! ❤

 

dsc02735-2

dsc04992-5

dsc05537-7
Румъния, гр. Рашнов
dsc07632-8
Турция, Кападокия
dsc01389-1
Словения, Блед
dsc00240-1-3_3-1
Гърция, Керкини

dsc04545-1

dsc05583-2
Румъния, гр. Клуж-Напока
img_20160703_150005-pano-2
Около София
dsc01256-1
Черно море, Шабла
dsc03648-1
Родопи, яз. Голям Беглик
dsc07582-3
Хърватска, гр. Дубровник
dsc09466-3
Есен
dsc01410-3
Украйна
dsc01734-17
Молдова
OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Свобода и споделеност ❤
13838552_10206673536417345_789246849_o
Аз сред вълшебствата на Живота ❤
Image

Замъкът Пелеш, Румъния

До град Синая в Румъния се намира вълшебният замък Пелеш. Място като от приказките. Когато се появи пред очите ми, видях един от замъците на принцовете и принцесите, които обичах в детството си (и все още обичам). Разкош, романтика, красота, магнетичност, мистичност. Природата, планината, гората, есента, дърветата, листата, въздухът, пътеките, архитектурата, паркът, градините, къщичките наоколо, атмосферата – всичко се съчетава в една чудна смесица от фантазии, реалност, не-реалност, минало, настояще, бъдеще, спокойствие, застиналост, движение, трептене, лека тъга, надежди, усмивки, дълбочина, микс от емоции, пърхане, полет на душата и усещане за пълнота.

Усещане за присъствие. Усещане за бъдене на точното място в точното време. Усещане за начало на нещо ново, различно, незнайно, предстоящо.

Преди точно една година, в средата на октомври 2015 г., замъкът Пелеш и околностите му изглеждаха така, точно като в приказките:

dsc09714-1

dsc09715-2

dsc09722-3

dsc09726-4

dsc09729-5

dsc09734-7

dsc09737-8

dsc09747-9

dsc09748-10

dsc09749-11

dsc09750-12

dsc09752-13

dsc09753-14

dsc09759-15

dsc09760-16

dsc09761-17

dsc09762-18

dsc09763-19

dsc09764-20

dsc09766-21

dsc09769-22

dsc09772-1

dsc09773-24

dsc09775-25

dsc09779-26

dsc09785-27

dsc09787-28

dsc09791-29

dsc09793-30

dsc09794-31

dsc09795-32

dsc09796-1

dsc09797-2

dsc09799-35

dsc09802-36

dsc09804-37

dsc09813-38

dsc09820-41

dsc09823-42

dsc09824-43

dsc09841-45

dsc09844-46

dsc09845-47

dsc09847-48

dsc09848-49

dsc09852-50

dsc09855-51

dsc09858-52

За промяната и облаците като метафора

Играли ли сте в детството си на тази игра, наречена “Какво виждаш на небето”? Набелязвате си един облак и виждате различните фигури, които той образува в дадения момент – лице, животно, къщичка, цвете, дърво, човек, предмет, част от нещо. Ако играете тази игра с някой друг, си споделяте какво сте видели и обикновено то е различно от фигурата, която другият е забелязал. Ако пък случайно е еднакво, настава такава радост от взаимността и споделеността на мига, от това, че “виждаме едно и също”, че се превръща в чисто блаженство. 🙂 Още повече, ако лежим заедно в тревата, на земята, или сме седнали до/на някое дърво.

Още по-интересното на тази игра е, че облаците променят формата си много бързо и докато определиш каква е тя… след секунди вече е по-висока, или по-продълговата, по-тумбеста и кръгла, или по-размазана.. превръщайки се неусетно в нещо ново, носейки в себе си старото, предишното.

А играем ли на тази игра и като пораснем? (Съвсем друга тема е дали сме пораснали и доколко, или все още не съвсем… :))

Аз продължавам да я играя, всеки път като погледна към небето и облаците по него. Съвсем естествено ми се получава – да пусна на воля фантазията, да виждам посланията, да се забавлявам с промяната на формите.

Точно за забавлението от промяната се сетих през първата октомврийска утрин за тази година, гледайки облаците на поредния прекрасен изгрев. Бях го позабравила. Като дете се радвах на тази промяна, но с порастването забавлението ставаше все по-малко и все по-рядко. Гледах как облаците се променят пред очите ми, как цяло ято птици Феникс летяха в небето и различни пожари се палеха над върховете.

Облаците и техните форми са прекрасна метафора за промяната и аз си припомних, че:

  • Рядко виждаме едно и също нещо като другия (на небето, в живота, в ежедневието…). Да, ние хората сме различни, затова хем е важно да ценим собствената си уникална гледна точка, хем да уважаваме гледната точка на другия. Развивайте гледната си точка, наблюдателността, фантазиите и мечтите си, това дава една гъвкавост за справяне с ежедневните ситуации.
  • Често гледаме, но не виждаме. Не забелязваме формите, цветовете, нюансите. Все още спим. За нас е едно и също, признак за липсваща будност.
  • Често забравяме, че извън нас е много интересно, и че има много, много какво да се види. Скучно ни е, животът е сив. Дали? 🙂
  • Уж промяната изглежда бърза, но всъщност е много фина, постепенна и постоянна, често дори не разбираме как е настъпила, “преди (малко) беше друго, а пък сега…”.
  • Винаги има индикации за промяната, друг е въпросът дали ги забелязваме.
  • Промяната е неизбежна :).
  • Промяната често ни плаши и поражда куп негативни емоции, а рядко ни забавлява :).
  • Фокусирайки се върху собственото си ежедневие, забравяме да споделяме на другите до нас какво виждаме, на къде е отлетяла фантазията ни, какви са мечтите ни.
  • Фокусирайки се върху собственото си ежедневие, забравяме да се поинтересуваме другите до нас какво виждат, на къде са отлетели фантазиите им, какви са мечтите им.
  • Фокусирайки се върху собственото си ежедневие, забравяме да гледаме, да пускаме фантазията си на свобода, да мечтаем.
  • От настройката ни към промяната зависи как ще ни се отрази тя – ще се уплашим, ще ни се иска да задържим старата, позната ни форма, или ще приемем, познаем и харесаме новата.
  • Наблюдавайки промяната, можем да си позволим да останем не-въвлечени емоционално в процеса.
  • Наблюдавайки промяната, можем да останем не-привързани към старото.
  • Наблюдавайки промяната, можем да изберем да се забавляваме с нея.
  • Можем, но не е лесно 🙂!

 

Каквото идва и се показва пред очите ни, в ежедневието ни, се е случило в естествения ход на живота и има причини за него – и както при облаците, се появяват нови форми, нови оттенъци, нови цветове, нови послания. Старото си отива, идва нещо различно. Долитат птици, които преди това са били другаде. Започват песни, които заместват тишината. Дочуват се човешки гласове, които до преди това са мълчали. Появява се някой, който също обича да е буден, обича изгревите, залезите, или просто да наблюдава облаците в небето, да наблюдава живота и промяната в него и който е щастлив да споделя какво вижда.

 

Първият октомврийски изгрев за 2016 г., който породи тези размисли, изглеждаше така:

 

dsc08514-1

dsc08541-2

dsc08547-3

dsc08551-4

 

dsc08581-6

dsc08585-7

dsc08587-8

dsc08599-9

dsc08601-10

dsc08604-11

dsc08609-12

dsc08613-13

dsc08620-14

dsc08628-15

dsc08630-16

dsc08632-17

dsc08640-18

dsc08643-19

dsc08644-20

dsc08649-21

dsc08651-22

dsc08658-23

dsc08662-24

dsc08670-25

dsc08671-26

dsc08674-27

dsc08675-28

dsc08679-29

dsc08682-30

dsc08684-31

dsc08690-32

dsc08695-33

dsc08698-34

 

 

Изгрев 11.09.2016

Нощеска в нашия квартал валя. Дъждът ме събуди и две мисли се появиха веднага. Едната беше: прозорецът е отворен, ще намокри. Станах и го затворих. Другата: ех, заради дъжда няма да видя  и снимам хубав изгрев сутринта, пъстър и ярък като тези напоследък… И защо да бързам да ставам, като така или иначе няма да има слънце…?! 🙂

На сутринта, обаче, не беше точно така – дъждът беше спрял, а слънцето – сякаш предусетило, че ми липсва –  успя да си покаже красивото лице! ❤

Докато му се радвах и го снимах, си мислех за много хубавите напомняния, които все още недоразсънена успях да “уловя” от тази наглед незначителна случка, включваща нощ -сън – дъжд – събуждане – мисли – тъмно – облаци – предположения – няма изгрев – има изгрев – уау, че е красиво!

1) Дори да вали – в някакъв момент спира – буквално и преносно! 🙂

2) Дори да има облаци – в някакъв момент се раздигат – буквално и преносно! 🙂

3) Дори да изглежда, че дъждът и облаците са вечни – в някакъв момент ни изненадват, като си отиват внезапно, когато изобщо не сме очаквали! Буквално и преносно! За да ни разкрият гледка, която обичаме, или да ни покажат колко много и различни цветове има освен сивото и черното…

4) Не предполагай, Марги! Надигни се от леглото, отвори очи (може и в обратен ред) и ГЛЕДАЙ! 🙂 Увери се с очите си и с всичките си сетива какво се случва и какво Е точно в този момент – и си позволи да му се радваш!

5) Да, и първо – разбира се – е нужно да се събудиш! Буквално и преносно! 🙂

Такива ми ти, изгревни размисли. 🙂 Особено за преносните значения.

А вижте какво беше небето тази сутрин:

 

dsc04638-1dsc04641-2dsc04644-4dsc04648-5dsc04657-8dsc04642-3dsc04660-11dsc04661-12dsc04663-13dsc04665-14dsc04670-17dsc04666-15dsc04667-16dsc04673-20dsc04674-21dsc04680-22dsc04671-18dsc04672-19

Image

Един час преди залеза

Край на работната част от деня. Фотоапарат. Хора. Звукове. Хора. Фестивал. Движение. Настроение. Жужене. Хора. Поляна. Палатки. Пътека. Дървета. Бряг. Язовир. Мостче. Йога. Музика. Канута. Слънчеви лъчи. Наслада. Снимки. Камъни. Вятър. Вълнички. Красота! Кану. Усмивки. Помахване. Думи. Снимки. Куче. Разходка. Игра. Палатки. Заливче. Още красота. Лъчи. Снимки. Хамак. Въздух. Зеленина. Чистота. Дървета. Шишарки. Столче. Масичка. Огнище. Приятели. Разговор. Лодка. Гребла. Вода. Капки. Слънчева пътека. Снимки. Отражения. Огън. Пушек. Уют. Аромати. Подготовка. Салата. Вечеря. Смях. Задружност. Споделяне. Живот.

Бряг. Стъпки. Непознат. Приближаване. Поздрав. Неувереност. Ръкостискане. Поглед. Очи. Сепване. Разпознаване. Среща. Души. Потъване. Пулс. Ускорение. Дълбочина. Ръце. Докосване. Вълнение. Миг. Мълчание. Магия. Безкрайност. Сепване. Край. Разделяне. Отдалечаване. Реалност. Нереалност. Анонимност. Безименност. Тишина. Емоция. Вакуум. Въпроси. Загуба. Свиване. Самота. Пустота. Сън? Може би. Някога. Защо? Дали?

Последни лъчи. Облаци. Цветове. Вятър. Язовир. Снимки. Отблясъци. Наситеност. Клони. Красота! Възхита. Усмивка. Разширяване. Пълнота. Застудяване. Покой. Тъга. Далечина.  Дъх. Свобода.

Смрачаване. Студ. Яке. Шапка. Шал. Вятър. Фотоапарат. Аз. Язовир. Природа. Сърце. Спомени. Чувства. Сълзи. Благодарност. Съдба. Мечти. Надежди. Приемане. Доверие. Мекота. Гора. Пътека. Огън. Стремеж. Интуиция. Нежност. Простор. Бъдеще. Напред. Първите звезди. ❤

DSC03648-1

DSC03207-1

DSC03218-1-2

DSC03228-1

DSC03253-1

DSC03246-1

DSC03275-1

DSC03685-1

DSC03689-1

DSC03696-1

DSC03807-1

DSC04016-1

DSC04058-1

DSC04086-1

DSC04095-1

DSC03374-1

За шума и тишината

От доста време си мисля да споделя размислите ми за … шума :). Много тривиално, нали? Има хора, които виреят идеално на всякакъв шум и не им прави впечатление, има и такива, които изпитват огромна нетърпимост и към най-малкия.

Наблюдавам се, че с времето ставам все по-чувствителна за повечето шумове, които се „произвеждат“ несъзнателно и неосъзнато около нас. И не говоря за досада към шум от превозно средство или от този на стенен часовник, или от вятъра в хлопаща ламарина, или от гръмотевиците и бурята, от препускането на бурна река, или от бушуването на морските вълни, от птици или всякакви други животни, нито от детски смях или глъчка на млади, или влюбени в живота хора от всички възрасти. Имам предвид външния шум, който създаваме ние, хората, защото … тук можем да добавим десетки причини, като само някои от тях са:

  • искаме несъзнателно да привличаме внимание (пак по много причини),
  • страхуваме се да не останем сами,
  • страхуваме се, че ще останем неразбрани,
  • страхуваме се да не бъдем отхвърлени,
  • неспособни сме да чуваме другите срещу нас, тъй като вярваме, че това, което казваме, е единственото вярно,
  • опияняваме се от собствения си глас, или …
  • се страхуваме от тишината

Задавах си нееднократно въпроса: Съдя ли хората, които са прекалено шумни? Тук няма да коментирам липсата на възпитание, нетактичността, неосъзнатостта, че наоколо има и други хора и че те може би имат нужда от лично и незамърсено от звуци пространство. И осъзнах, че ако виждам, че човек се себеизразява свободно в този момент, просто решавайки да пее или да изкрещи колко е щастлив, влюбен, очарован от дадена гледка, свободен, или например е обхванат от силен ентусиазъм да сподели или разкаже нещо на своите приятели, горейки в историята, която разказва – не само, че нямам нетърпимост и грам осъждане, ами се настройвам и включвам с вълнение и радост към честотата на този себезаразителен и себеизявителен ентусиазъм.

Какво се случва, ако все пак си позволим да останем в тишина или ако допуснем в разговора ни с други хора да се случи пауза…? Преди всичко… има опасност да чуем собствения си вътрешен глас, собствените си мисли, страхове, несигурности и неуверености, собствената си истина, затова искаме да избягаме от начина, по който се чувстваме. Ние не умеем и не желаем да чуваме какво се случва вътре в нас … затова бърборим неспирно, често с повишен тон, често в ситуации, които са неуместни или не изискват толкова много думи или силен глас. Сякаш искаме да заглушим вътрешния си свят…

Когато става дума за човешката склонност да не спираме да говорим, се сещам за един пасаж за сянката на 43-тия ген ключ в книгата „Ген ключове: Да отключим по-висшата цел, която се крие в ДНК” на Ричард Ръд – „Това са хора, които не говорят, за да комуникират нещо – тях въобще не ги интересува какво някой има да каже. Те несъзнателно се опитват да се заглушат сами, за да не чуят какво чувстват наистина, а то е нещастие. В допълнение, това са хора, които имат една дълбока нужда да бъдат приети и разбрани от другите и тъй като не слушат и себе си, те често се изразяват или не на място, или в неподходящия момент. Затова вместо да бъдат приети, такъв тип хора често се чувстват недоразбрани и напълно отхвърлени.“

И така постепенно ставаме глухи за истински значимите неща за нас, за звуковете на природата, за собственото ни състояние. Залъгваме се и дори си вярваме, че сме добре, че всичко с нас и в живота ни е наред – дума след дума, бърборене след бърборене, шум след шум, силна песен след силна песен, пусната от касетофона в колата, докато си на палатка в чудна тиха гора … а всъщност се страхуваме от самотата – от това да бъдем сами със себе си, сами с природата или да останем в мълчалив обмен с други човешки същества. Затова добавяме още шум и още шум, и още, и още …

Не по-малко силен и плашещ е и вътрешният шум, този в главите ни и по-точно – нашата склонност да се тревожим.

„Тревожността се създава от ума, който непрекъснато се върти в кръг, докато се опитва да намери начин да избяга от тревогата. Той ни подтиква към всякакви дейности, които се надяваме да сложат край на тревогата.“ (43-ти ген ключ, „Ген ключове: Да отключим по-висшата цел, която се крие в ДНК” от Ричард Ръд)

Когато попадна в ситуация на неспирно и силно говорещи хора, или на прекалено разтревожени ей така за живота по-принцип-и-като-цяло … си припомням всичко, което написах по-горе, виждам страховете на тези хора, тяхната несигурност буквално ми продънва ушите и … в повечето случаи изпитвам разбиране и съчувствие. Понякога, признавам си – все още не успявам … като например миналата седмица, когато една (поредната) майка крещеше на плажа с пълно гърло към детето си, което вече играеше на брега с вълните, нетърпеливо да бъде в морето: „Силванааааааа, ела тууууууук да те намажааааааааа, ще изгориииииииш! Няма да викааааааааааааааааааам!“ (и така няколко пъти…). Или малко по-късно, когато същата жена реши да си говори с нейна позната, която беше под съседен чадър, като и двете буквално си викаха една на друга, провеждайки нормален, според тях, разговор. На фона на чудната морска песен, съставена от вълни и чайки, която беше много успешно заглушена в продължение на един много дълъг, безкраен момент… Тогава ми се прищя да й кажа: да, моля ви, изпълнете заплахата си да не викате, моля ви… (вместо това, преместихме се на друго място, на скалите…)

Случайно или не, този стар бункер от снимката най-горе с този надпис “Млък” беше на същия плаж от историята. Много символично и … императивно, но разбирам човека, който го е направил. :)))))

Та така. Външният шум и вътрешният шум – нашата тревожност и неспокойните ни мисли, са различните проявления на едни и същи страхове. Те лесно могат да ни изкарат от равновесие и да засилят в нас усещането, че не сме разбрани, да усилят гнева ни и усещането ни за отчужденост. За да можем да прозрем през своята собствена истина по-лесно и по-ясно, имаме нужда най-вече от спокойна вътрешна среда. Мечтая си и знам, че ще дойде време, когато все повече хора ще проявяват смелостта да бъдат по-без-шумни и по-не-тревожни, по-чуващи и по-осъзнати за собствените си вътрешни гласове, за собствените си чувства и състояния, допускайки звуците на природата и на тишината все по-дълбоко в себе си и оставайки с тях.

А вие – как “шумите” и какво избирате? 🙂

 

 

DSC00097-3-2
“Млък” по изгрев 🙂
DSC00669-4-2
На скалите е пусто и “без-шумно” 🙂
DSC00735-3
Красота!
DSC00767-8
Музика ❤
DSC00853-1
Още “без-шумни” скали 🙂
DSC01121-10
Песента на вълните
DSC01172-2
Божествена тишина ❤
DSC01175-13
И Божествен “шум” ❤
DSC01177-1
Как пеят само …!
DSC01283-18
Без-времие ❤
DSC01998-20
Любимо, любимо! ❤
DSC02741-21
Любов! ❤
IMG_20160730_191133-2-2
“Млък” по залез 🙂

 

 

 

За творческото начало или Аз Творец Ли Съм?

Задавали ли сте си някога въпроса “Аз творец ли съм”? Аз да, многократно, особено преди няколко години. Колко пъти сте отхвърляли положителен отговор веднага, без колебание? Аз да, многократно, особено преди няколко години.

Посланията ми са основно към два типа хора. Към тези, които въпреки отхвърлянето, недоверието или неувереността, усещат, че има НЕЩО в нас, дори да не знаят какво точно е това, което ни кара да сме будни и да влагаме енергията си в много и най-различни  кративни начинания. И към тези, които вече са открили това огънче и биха могли чрез своя пример и подкрепа да “запалят” и да “заразят” с вдъхновение около себе си.

Всъщност, има и един трети тип хора – които, без значение дали са открили и осъзнали съзидателния импулс в себе си или не, отричат, че го има, и чрез думи и действия омаловажават усилията на останалите, вярвайки, че не на всеки му е дадено да бъде творец. От личен опит мога да ви разкажа (и ще го правя занапред) за много случки в живота ми, в които съм се срещала с такива хора и съм позволявала те да ми вменяват аз каква съм, “взимала” съм си техните мнения и критики и поради куп причини (страх, неувереност, липса на подкрепа или на достатъчно знания по темата и т.н.) съм оставяла те (несъзнателно да) смачкват искричките вътре в мен. В болшинството от случаите тези хора наистина не осъзнават какво правят, и се надявам ако някой се разпознае тук, да стане по-буден за своите думи и действия към останалите. Но това не е фокусът ми сега.

Да се върнем на въпроса! 🙂

Всеки има и носи творческото (съзидателното, креативното) начало в себе си.

Но дали ще намери смелостта и решителността:

  • да допусне, че го има, че може и е възможно да бъде творец, или … никога няма да повярва в това?
  • след като го допусне за възможно, да го потърси вътре, колкото и на дълбоко да е, или … ще се откаже, защото “творческите залежи и съкровища” са затрупани с прекалено много страхове и други интересни неща, които му пречат да го достигне?
  • да го открие и да започне да усеща увереност в себе си или … ще се остави страховете да надделеят отново?
  • да го извади от себе си, навън, под каквато и да е форма или … ще се възпира, давайки всякакви аргументи защо да не го направи?
  • да бъде постоянен и упорит в своя стремеж към творчество, или … различни вътрешни и външни фактори ще повлияят и ще попарят все още крехките опити за съзидание…

 

Аз съм преминавала през всичките тези фази и състояния многократно, в някои от тях се задържах по-дълго, в други – дори мъчително дълго, задавах си въпроси, търсех, откривах, спирах и тръгвах, осъзнавах и се уверявах колко сме еднакви ние, хората, по отношение на процесите, през които преживяваме на психологическо и емоционално ниво и същевременно – колко сме различни в своята пъстра съзидателност …  Откривах различна подкрепа по време на този нов за мен път – под формата на книги, на филми, изложби, лекции и семинари, на срещи и разговори с най-различни творци и хора с креативни дарби  (художници, писатели и поети, режисьори, фотографи, артисти, дизайнери и т.н.), и съм тук да подкрепя на свой ред всеки, който разпознава това, което споделям, но … все още е под влияние на втората част на гореизброените състояния … тези след “или …”.

Искаш ли да ми споделиш как се случва при теб това търсене? Къде са най-големите ти трудности? Къде е “паркирана” твоята творческа енергия? В глух коловоз или я пускаш да пътува, дори да не е ясна все още посоката на това пътешествие?

Искаш ли да ми зададеш въпрос? Насърчавам те да го направиш. И да следваш своя собствен стремеж.

Дали знаеш или не знаеш каква е твоята страст – няма значение. Дори не е нужно да знаеш – продължи напред, бъди отворен, опитвай нови неща … и ще останеш изненадан!

Отговорът на въпроса в заглавието е ДА! Аз мога! Ти можеш! Всеки може! 🙂

Да се насладим напътуването… 🙂

 

DSC05389-1-1

 

DSC05393-1

 

DSC05402-1

 

 

 

 

 

 

Image

(Не)очаквани вдъхновения

Докато си тече денят или нощта, докато се случват ежедневните ми (или нощни ;)) дейности – се натъквам на моменти, ситуации, картини от реалността, която ни заобикаля, мигове, които в следващия момент отлитат, послания и знаци, или просто нещо ме впечатлява, вдъхновява, изпъква сред всичко останало, вика ме да го забележа и отразя, да го покажа и споделя..

Забелязваме ли какво Е около нас, какво е по-шарено или по-бледо, по-шумно или по-тихо, по-изразително или по-скромно, по-живо, многозначно, пред очите ни или скрито?

Замисляме ли се какво от всичко около нас ни вдъхновява в ежедневието ни? От това да видиш нещо, да го забележиш и отразиш и до това да се вдъхновиш от него има… пространство.. Понякога то е огромно. Първо е нужно да започнем да виждаме и чуваме, да усещаме с всичките си сетива, да сме отворени за света и за хората около нас и … след това, полека лека да започнем да приканваме вдъхновението да ни посети.. 🙂

Темата за вдъхновението е много, много обширна. И много ме вълнува в последните години, защото е свързана с темите за свободата и себеизразяването; за свободата- да-се-изразяваш-автентично и да вадиш от себе си това, което е вътре, провокирано от заобикалящата ни действителност; с това да бъдеш буден … и да събуждаш и другите, които усещат импулс в себе си и искат да бъдат събудени.

Това, което помогна на мен в осъзнаването на собствения ми процес на пробуждащо се вдъхновение, са следните няколко стъпки/ посоки/ етапа:

  • да се привеждам в настоящето: Аз съм Тук-и-Сега
  • да си задавам въпроса: Какво забелязвам?
  • да се запитвам: Кой и какво е пред мен и около мен?
  • да проявявам: неспирно любопитство, интерес към другите и другото извън мен (поток, обърнат навън)
  • да правя стъпки към освобождаване от (мисли за) миналото
  • да изпитвам радост от малките неща
  • да напомням и на другите, че скуката не съществува!

Ето някои от моите моменти на вдъхновение от ежедневието (еженощието):

 

P4240298-1-1.jpg

 

IMG_20160306_151232~2-1

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

DSC04695-1

 

IMG_20160306_155458-1